Манифест

Нови леви перспективи: равенство и ляво след 1989 г.

1989: Какво да се прави или какво се направи?

1989 г. бележи края на държавния социализъм и навлизането в режим на безпрепятствена глобална демократизация. Но нейното истинско значение е далеч по-дълбоко и слабо анализирано, особено в България днес.
Годината, в която Великата френска революция навърши две столетия от рождението си, бележи разрива между две епохи. 1989г. маркира глобалния преход към пост-демократичен режим, заменящ народния суверенитет с пазарен, демокрацията с експертиза, обществото с потребление, солидарността с индивидуалния интерес, историята с безвремие и социалния прогрес със перманентна извънредна ситуация.
Падането на “Желязната завеса” и крахът на държавния социализъм не помогнаха на източноевропейските общества да преодолеят своята изолация и да мислят за проблемите си в глобален мащаб. И докато в Източна Европа триумфира идеологията на Прехода, то Латинска Америка вече излиза от изживения ужас на “шоковата доктрина”.
Вместо проповядваната свобода на словото и мисълта, триумфът на либералната идеология в България намери израз в безформеното политическо говорене и авторитарния неолиберализъм. Неспособни да разпознаем и назовем собствените си проблеми и да ги свържем със случващото се на други места по света, оставаме и неспособни да ги разберем и, съответно, да ги решим. Така клубът на развиващите се се озова подчинен два пъти: веднъж от идеолозите на неолиберализма и втори път от техните местни представители.

Новите граници: бетонни и финансови

Падането на Берлинската стена бе последвано от издигането на хиляди нови стени: бетонни и социални. Под победоносните знамена на глобализиращия се неолиберален капитализъм, светът стана свидетел на исторически безпрецедентни социални разделения. Свободният пазар, икономическата ефективност и огъвкавяването на труда са новата религия, която дойде на мястото на отхвърлената модерна и включваща политическата рационалност. Тази религия разлага социалната държава, постигната чрез столетия борби. За да затвърдят икономическите и политически деления, стени бяха застроени между САЩ и Мексико, в Израел и Палестина, между Гърция и Турция, Испания и Мароко. В днешния свят, обаче, новите свръхвоенизирани стени не ограждат единствено богатия глобален Север срещу напливи и набези от мизерстващия глобален Юг. От Багдад до Париж, та до София, всички градове се феодализират и изпълват с малки крепости, комплекси от затворен тип с още стени срещу безформения гняв на изключените, който се материализира в зачестяващите градски бунтове. Навсякъде в „Новия свободен свят“ либералните демокрации започнаха да охраняват своите граници и отвътре като наблюдават и дисциплинират своите граждани. Днес всяка клетка на обществото на контрола е пропита от страх. Страх, който разрушава социалната справедливост и личната свобода. В тази конюнктура думата глобализация скрива тези нови разделения, както и това, че те са продукт на конкретни политически идеи, действия, реформи.

Война, демокрация, пазари

Новото хилядолетие донесе и параноя за терористична заплаха и безкрайната война срещу нея, която не спря да се разраства повече от десетилетие. Заедно с финансовата глобализация се глобализира и износът на войната: тя е станала нормалното състояние на нещата до степен, че даже забравяме участието на Европа, а и на България, в безкрайното преследване на безплътния образ на „терориста”. Войната не е само в окупационните мисии в Ирак и Афганистан. Войната запълва света с все повече военни бази, включително и на територията на България. Перманентният режим на засилване на сигурността, в който навлизаме, изпълва планетата с лагери за „заподозрени в опасност за сигурността” от Гуантанамо и Абу Граиб до Бусманци и Любимец. Затвори, в които може да попадне всеки, който представлява „заплаха” за държавата и капитала, без нуждата от доказване на вина. Лагерите на Източния блок, така мразени от старите демокрации, днес биват градени наново в името на самата демокрация. Източна Европа и България сами служат като оръжия на тази демокрация. Новият призрак на тероризма помете стария на комунизма.
Войната срещу тероризма и терорът на пазарите се съюзиха и днес са почти неразличими. Хора биват прогонвани отвсякъде: според гражданство, или банкова сметка, или според политически убеждения, или заради принадлежността си към някое малцинство.
Гражданството е заменено от индивидуализиращо потребление, а съпротивата срещу него се артикулира на конформисткия език на псевдоетичния капитализъм. За всяка кауза съществува продукт. Дори и кокошките могат да бъдат подкрепени чрез купуване на яйца само от щастливите представители на техния вид. Равноправието е заменено от толерантността, а политическото участие – от „прозрачността“.

Общество и пазарна идеология

Самото „общество“ днес е подменено от атомизирани субкултури, спотайващи гнева си в позволени културни отклонения и в превръщането на „начините на живот“ в стока. Единствена среща на обществото и този гняв е отново на пазара, където те са обединени около потребителския избор на стоки, запълващи свободното време. Междувременно, привидно жизнеутвърждаващите фигури на повсеместните потребление и контрол изглеждат все по-фалшиви и неискрени на фона на все по-реалното обедняване на населението и несигурността на новия производствен процес: липсата на дългосрочно трудово устрояване, така нареченото огъвкавяване на труда, експанзията на резервната армия от безработни, работата на непълен работен ден на няколко места, увеличаващия се работен ден и доживотната трудова повинност, легитимирани чрез идеологически лозунги като “учене през целия живот” и последствията от корпоративизацията на университетите. Идеологията на пазарите е равна на самото общество – животът в мола, свеждането на човешките отношения до пазарни транзакции, социалната критика сведена до лаптоп-активизъм и благотворителни SMS-кампании, строенето на магистрали вместо социално осигуряване.
Тази идеология е издигнала своя култ по почина на старата комунистическа партия. Всеки неспособен да участва в партията на пазара е изключен от т.нар. общество. Днес изключените от пазарната идеология дори не са негови врагове, а само числа: не съществува война между пазара и всичко останало, защото всичко, което е останало, е пазарът.

Криза, ляво и дясно

Кризата е лицето на нашия живот. Глобализирането на капитала и огъвкавяването на труда бяха използвани като оръжие срещу исканията за по-добър живот от страна на работниците: в Западна Европа глобализацията си присвои и превърна в свой съюзник дори и постмодерната критика на капитала.
Чрез поредица от кризи от началото на 90-те години, България се превърна в лаборатория за политикономически експерименти на неолибералните гурута на „развитието“ и местни освободители-дисиденти. Това беше лесна задача, защото, докато хората се превръщаха от другарки и другари в граждани, плурализираната политическа система беше заета да произвежда капитал. Всички ценности на либерализма и демокрацията цинично служеха като подпори на разрушаването на социалната държава, а с това – и на самото общество. Така днес анализът на катастрофиралото през капитализма общество е заместен от предложението уж извънредните строги бюджетни мерки да станат част от нашата конституция.
Цели народи биват обявявани по расистки за мързеливи, защото си позволяват да искат пенсия. Само че класата на пазарните фундаменталисти забравя, че дълговата криза не се случи заради социалната сигурност, а заради социализирането на дълговете на банките.
Не трябва да си правим илюзията, че антисоциалната политика е свързана само с десни правителства. В България именно БСП въведе плоския данък като директно облекчение на бизнеса и натоварване на гражданите. Намаляващите постъпления в бюджета заради дясната фискална политика пък се използват за оправдаване на още по-строги мерки за икономии и орязване на бюджета. Но икономиите не са разпределени по равно: бюджетите за сигурност се разрастват, а тези за образование, здравеопазване, осигуряване на работни места и жилища се орязват до кокал. Политическата класа дори не се стреми да скрие цинизма си, а се обосновава чрез метафори като „премахване на сухи клони“ или размахвайки кутии с пици пред хилещи се журналисти.
И докато БСП решително градяха капитализма, то десните сили в България натрупваха престиж най-вече с антикомунистическата си реторика. Лявата политика беше монополизирана от БСП и редуцирана до абсурдни десни икономически мерки. А свеждането на политическата алтернатива до настоящия управленчески популизъм се представя като последният останал избор, при който гражданите се борят да бъдат или добри капиталисти, или послушни националисти. Кризата на лявото и дясното се оказват едно и също нещо и кулминират в десничарски популизъм, който е свободен да нормализира всяко бедствие чрез тази еднаквост.

Криза, печалба и отчуждение

От кризата на политическите идеологии печели най-вече капиталът, който осребрява кризата във всички сфери: от криза на ценностите до криза на ресурсите. Самата криза на капитализма кара бизнесът отчаяно да търси начини за своето възпроизводство, като опитва да рестартира икономиката на растежа с цената на живота и здравето на човечеството и природата. България съвсем не е невинна в това отношение и редовно подписва международните спогодби на неолибералния елит (не избиран пряко от никого).
Кризата представлява затруднение на капитала да намери нови възможности за печалба и натрупване. Липсата на пространство за възпроизводството на капитала в състояние на кризи обяснява и опитите за затвърждаване на частната собственост като налагането на една глобална регулация на патентите. Точно тук застават и новите рискови технологии за добив на шистов газ. В стока бива превръщано буквално всичко под лозунга  „борба с фалшификацията и пиратството“ – още един отчаян опит за печалба. Надпреварата за придобиване на интелектуална собственост, както и цялата логика на масовата приватизация, доведоха дори до патентоването на модифицирани и традиционни форми на живот. Не на последно място, търсенето на нови места за икономически ръст води до разширяването на войната, до произвеждането на нови оръжия и всевъзможни нови инструменти за репресия, следене и контрол, едновременно създаващи печалбата и ограничаващи възможността за съпротива срещу обществото, основано на натрупването.
Друг пример за печалба на политическите елити са надполитическите каузи – не само екологичната, но паралелно с нея и равенството между половете, борбата срещу етническата, сексуалната и други форми на дискриминация. Докато обедняващото население преживява като социална несправедливост както антиекологичните политики, така и ограничаването на равните права, политическият елит – ляв или десен – е способен да яхне каузите за равни права, защото те улесняват възпроизводството на капитала. Това създава нова разделителна линия в обществото: мнозинството (народът) се преживява като непредставено малцинство. Малцинствата (реални или въображаеми) са мразени толкова, колкото и правителствата.
Завземането на всички области на живота от пазара – от човешки права до екология – в името на печалбата довежда до атомизация, отчуждение, параноя, страдание. Те, от своя страна, раждат патологични параноидни въображения за световни конспирации на въображаеми малцинства, разяждащи съзнанията ни. Човекът, превърнат в атомизиран потребител без история, е изправен сам срещу целия свят, лишен от друга възможност освен създаването на тоталитарни илюзии за вселенски заговор срещу него. Именно това отчуждение е хранителната среда за всеки фашизъм. Затова и изборът между, от една страна, още технократски неолиберализъм и, от друга, авторитарен популизъм, който ни предлага днес Европа, е фалшив, защото това са причината и ефектът на същия дефицит на бъдеще.

Родно и ляво

Тази безалтернативност е дълбоко вкоренена в наследствата на 1989 г. В началото на 90-те всички политически сили в България се надпреварваха да обясняват, че именно те са истинските носители на неолибералния капитализъм: че именно те ще погребат трупа на комунизма и лявото. Те рекламираха себе си като експерти и говорители на новата стока „гражданско общество“ – до степен, в която едновременно изпразниха самия термин от първоначално проектираните в него дисидентски либерални мечти от времето на опозицията срещу държавния социализъм, деисторизираха го и премахнаха неговия универсалистки заряд. Ето затова напоследък терминът „гражданско общество“ се мобилизира за толкова различни каузи: от целите на партийното строителство до утвърждаването на расизма и различни фобии.
Политическата система е в дълбока криза в цял свят, изцяло корумпирана под натиска на корпоративната олигархия. Разпадането на социалната държава разгражда и самата основа на демокрацията. Липсата на действително различие между политическите партии не е породено от липсата на подходящ кандидат, харизматичен лидер или определена организация. Тази липса се намира в самата структура на съвременната политическа криза, в която партиите не са способни да представят интереса на нито една голяма група в обществото. Единствено представени са интересите на корпорациите и банките, които днес могат да заместват самата личност.
А социална политика не може да има без социално движение. Самите социални движения са породени от недостатъците на политическото представителство. А нещата още не са изгубени, защото дори и демократичната политическа система да умира, демократичната идея е по-жива от всякога. Липсата на алтернатива далеч не е само българско явление. Именно тя накара милиони граждани да изпълнят Тахрир, Пуерта дел Сол, Синтагма, Таймс Скуер и площадите и улиците на всички континенти, за да изискат истинска включваща демокрация през бурната 2011 година. Разводът между демокрацията и либералния капитализъм означава само едно – демокрацията вече може единствено да е оръжие на гражданите срещу неограничената корпоративна власт.
В България безалтернативността е най-типична за традиционната левица. От една страна, това е БСП, разтърсвана от олигархични зависимости и прокарала едни от най-десните и неолиберални реформи. Останалата част на традиционното ляво е изцяло обърнато към миналото, а лявото, което им е останало, се изчерпва с агресивни приказки, застарели лозунги и размахване на безсъдържателни символи – типична тактика за оцеляване именно на субкултурите. Шепа носталгици, неспособни да стъпят в настоящето и да погледнат към бъдещето.
Освен липсата на желание и способност да предлага реални алтернативи, традиционната левица има проблематично и едностранчиво четене на миналото. Историята на социализма се изчиства от лагерите, репресиите, тайните служби, следенето, паметниците и мавзолеите, а и от най-страшното престъпление на държавния социализъм – т.нар. Възродителен процес. Всичко това е избутано зад паравана на консервативните лозунги за загубеното национално величие, здравата ръка на закона, липсата на лична свобода, нулевата толерантност към престъпността и това, че малцинствата „си знаеха мястото“. Това е носталгия по всъщност десните и консервативните наследства на държавния социализъм и патернализъм. Носталгия, която е успешно използвана за целите на съвременната неолиберална власт.
Разбира се, носталгията има и своите социални корени – последвалото мащабно декласиране на огромни части от обществото, утвърждаването на неравенства, стотиците хиляди икономически емигранти, прогонени от деиндустриализацията, загубата на елементарни социални права, която превърна равните по мизерия във врагове. Но традиционната левица не е способна да осмисли тези проблеми, без да превърне гнева в омраза след като се поддаде на консервативни и анти-демократични настроения. Така недоволството би се изчерпало с плюене на едро по „Запада” и Америка, дори и срещу малцинствата, разделяйки хората в зависимост от това кого обичат, какъв език говорят и каква религия изповядват.

Ново и ляво

За да можем да преминем отвъд тази носталгия и пропагандираната безалтернативност на неолибералния капитализъм, трябва (1) да департизираме лявото и (2) да отречем носталгията по държавния социализъм. Новото ляво трябва да изрази себе си под различни форми, които позволяват широко и активно участие на граждани, изповядващи ценностите на равенството и свободата във всички сфери на живота. Новото ляво означава или да бъдем равни в политически и икономически план, или да спрем да функционираме въобще като общество.
За разлика от традиционната българска левица, една Нова лява перспектива приема равенството, свободата и човешките права като основни приоритети. Новото ляво отказва да прави избора между свобода и справедливост, между политическо признание и икономическо преразпределение, между свобода и сигурност, между толерантност и равенство, като заявява – всичко за всички. Не можем да пренебрегнем и тежката екологична криза, в която се намираме, причинена от икономиката на безкрайния растеж.
Новата лява перспектива все така се обръща към равенството чрез разбирането, че то не е „природно“ и дадено свише на гражданите, а трябва да бъде извоювано.
Новото ляво е ново, защото не си затваря очите за либералното лицемерие, пропускащо, че човешките права не се изчерпват от индивидуалните права на “различните”. Човешките права са именно човешки, на всички хора, а във Всеобщата декларация за правата на човека се съдържат и социални права – право на достойно жилище, храна, работа, почивка, образование. В крайна сметка индивидуалните или груповите права не са просто свобода „от“, а и свобода „с“ другите. Ето защо Новото ляво е длъжно да мисли в перспектива въпроса за различията и да не го ограничава до времето и пространството, именно защото в тях хората произвеждат своите не/равенства.
Не на последно място, необходимо е да започнат сериозни дебати за миналото, настоящето и бъдещето на лявото в България на различни нива – между граждани, активисти, академици и др. За да изградим нови леви перспективи, ние трябва да снемем монопола върху лявото от традиционната политическа трибуна и да детронираме неговите политико-икономически окупатори чрез придаване на нов смисъл на фундаментални понятия като гражданство, общество, народ, общност, малцинство: понятията, които самите ние сме.

Новото ляво се гради в момента, от нас и вас. Семинарът Нови Леви Перспективи е нашата покана да участвате в изграждането му.

екип “Нови леви перспективи”

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s