Зигмунт Бауман: Културата в глобализирания град

Публикуваме превод на статия на Зигмунт Бауман, написана специално за анархисткия журнал за теория и действие Occupied London.

Градовете, конкретно мега-градовете като Лондон, са сметища, в които се натрупват проблемите на глобализацията. Те са и лабораториите, в които се експериментира, тества и (надявам се, надявам се…) развива изкуството да се живее с тези проблеми (но не и с решаването им). Най-значимите следствия от глобализацията (разрива между власт и политика, прехвърлянето на предишната роля на политическата власт към пазара, а и още по-надолу – към индивидуализираните политики-на-живота [life-politics]) вече са детайлно описани и анализирани. Затова, ще се огранича до един аспект от глобализационния процес, твърде рядко поставян в контекста на парадигмалната промяна в изследванията и теорията на културата, а именно – променящите се модели на глобалната миграция.

Има три различни стадия в модерната история на миграцията. Първата миграционна вълна следва логиката на тристранния синдром: териториалност на суверенната държава, ‘вкоренена’ идентичност, градинарска поза [gardening posture] (за по-кратко ТВГ). Това е емиграцията от ‘модернизирания’ център (да се чете като мястото за създаване на ред и за икономически прогрес – двете основни индустрии, развиващи се върху  „отпадъчните” хора), отчасти преместването, отчасти изгонването на почти 60 милиона души, огромно число за стандартите на XIX век, към ‘празните земи’ (да се чете като земи, чието коренно население може да бъде отписано от ‘модернизираните’ изчисления; буквално може да не се брои, да не се отчита, а да се приеме за несъществуващо или незначително). Оцелелите след масовите кланета и епидемии местни са обявени от заселниците за обекти на ‘цивилизационната мисия на белия човек’.

Втората миграционна вълна може да бъде разглеждана като случай на „империята емигрира обратно“. С разпадането на колониалните империи, много от коренните жители, в различен етап от своя ‘културен напредък’, тръгват след колониалните си господари към метрополията. С пристигането си, те са вградени в единствената налична светогледна стратегическа матрица, вече конструирана и прилагана по-рано – през епохата на националното изграждане. Тази матрица е създадена с цел справяне с категориите, отбелязани за ‘асимилация’ – целяща унищожението на културното различие и захвърляща ‘малцинствата’ под ударите на кръстоносни походи, Kulturkämpfe [културни войни бел. прев.] и покръстителски мисии. Вече тази матрица е преименувана, в името на ‘политическата коректност’, като ‘гражданско образование’, целящо ‘интеграция’. Това не е краят на историята: отново и отново, ехото й отеква в политическите декларации, които пословично следват навиците на совата на Минерва, разперваща крилете си по здрач. Както и при първия миграционен стадий, драматичната ”обратна миграция на империята” се опитва да се напъха, макар и напразно, във вече застарелия синдром ТВГ.

Третата вълна на модерната миграция, течаща понастоящем с пълна сила, а и набираща скорост, води до епохата на диаспорите: световен архипелаг от етнически / религиозни / лингвистически селища. Третата вълна следва незнайните пътеки, прокарани от империалистическо-колониалния епизод и глобализационната логика на планетарно преразпределение на жизнените ресурси. Диаспорите са разпилени, разпокъсани, разпръснати из множество номинално суверенни територии. Те игнорират териториалните претенции за превъзходството на местните искания и задължения, приклещени са между двойното (или множествено) обвързване, между ‘двойната (или множествена) националност’ и между двойната (или множествена) лоялност. Съвременната миграция се различава от двете предходни фази, защото се движи и в двете посоки (буквално всички страни, включително и Великобритания, днес са едновременно ‘имигрантски’ и ‘емигрантски’). Различава се и по това, че не дава привилегия на конкретен път (пътищата вече не са определяни от имперско/колониални връзки от миналото). Този тип миграция се различава и по това, че взривява стария синдром ТВГ и го заменя с ЕКЛ (екстериториалност; ‘котви’, заменящи ‘корените,’ като основни идентификационни инструменти; и ловна стратегия).

Новата миграция поставя въпроси за отношението между идентичност и гражданство, индивиди и места, квартали и принадлежности. Джонатан Ръдърфорд, проницателен и мъдър наблюдател на бързопроменящите се рамки на човешката заедност, отбелязва, че жителите на Лондон стрийт – улицата, на която той живее – сформират квартал от различни общности. Някои от тях създават мрежи, простиращи се само до съседната улица, а други се разтягат из целия свят. Това е квартал със слаби разграничения, които не спомагат за разпознаването на местните и външните хора. Към какво принадлежим на това място? Какво е това нещо, което всеки от нас нарича дом, какви истории споделяме, когато си припомняме как сме пристигнали тук за първи път?

Живеейки (като повечето от нас) в диаспора (независимо от какъв конкретен вид) сред диаспори (независимо от какъв конкретен вид) за пръв път поставя въпроса за „изкуството да живееш с различието”. Този въпрос може да бъде зададен истински единствено ако различието вече не изглежда като моментен дразнител, както в миналото, а е нещо, което изисква спешното изграждане на нови изкуства, умения, преподавания и изучавания. „Човешките права”, както са насърчавани в рамките на ЕКЛ и изместващи/допълващи разбирането за права (от рамките на ТВГ), когато са били вградени в институцията на териториалното гражданство, днес се превъплащават в „правото да останеш различен”. Така, понякога и то само в най-добрия случай, човешките права се утаяват в толерантността, но все още не достигат дори и до утаечна солидарност. А е и доста спорен въпросът дали тази ситуация е в състояние да зачене групова солидарност във форма, която се различава от спорадичните и предимно виртуални „мрежи”, премоделиращи се и кристализиращи около взаимодействието на индивидуалистични връзки и прекъсвания.

Новата интерпретация на идеята за човешки права разглобява йерархиите и разкъсва образа за насочената нагоре (‘прогресивна’) ‘културна революция’. Формите на живот се носят, срещат се, противоречат си, сблъскват се, сливат се и се роят с (да перифразираме Зимел) равна, но специфична тежест. Стабилните и непроменливи йерархии и еволюционни линии са заместени от безконечните и ендемично неокончателни битки за признание. Можем да кажем заедно с Архимед, известен със заявката си, че може да преобърне света, ако има подходяща опорна точка, че (вероятно и с отчаянието, присъщо на толкова мъгляво начинание) стига да имаме на разположение подходящата културна йерархия, ще може да кажем кой да се асимилира от кой, чии несходства и идиосинкразии да се отстранят и кои трябва да останат водещи. Ами, нямаме такава йерархия и вероятно няма да имаме скоро.

Можем да кажем, че културата, в нейната втечнено-модерна фаза, е пригодна да замери (доброволно или не) индивидуалната свобода на избора. Замерване, което би трябвало да е в услуга на свободата. Предназначението на това упражнение е изнамирането на доказателство, че изборът е неизбежен: жизнена необходимост и дълг. Тази отговорност, неотчуждимият спътник на свободния избор, остава в състоянието, в което втечнената модерност я е изтикала: стъпила върху раменете на индивида, назначен за едноличен управител на „политиките на живота”.

Днешната култура се свежда до жертвоприношения, а не до норми. Както отбелязва и Пиер Бурдийо, културата оцелява като изкушава, а не чрез нормативни регулации; PR, a не полиция; създаването на нови нужди / желания / искания, а не принуда. Нашето общество е общество на потребители. Както и в останалия свят, изживян-и-видян от потребителите, културата се превръща в склад за продукти готови за ползване. Всеки продукт се надпреварва с останалите с надеждата да предизвика вниманието на потенциалните потребители, да го привлече и задържи за поне мъничко повече от един единствен миг. Единствената „правилна” (и може би единствената разумна?) стратегия е изоставянето на втвърдените стандарти, отдаването на недискриминация, задоволяването на всички вкусове без предпочитания към точно определени, окуражаването на изменчивостта и „гъвкавостта” (политически коректното название за безгръбначността) и романтизирането на колебливостта, нестабилността и непоследователността. Не се препоръчват взискателността, мнителното повдигане на вежди или скованите устни. Телевизионният критик и анализатор хвали новогодишна телевизионна шоу програма за обещанието й да „засити апетита на всеки чрез внушителен набор от разнообразни музикални забавления”. „Хубавото е”, обяснява той, „че универсалната привлекателност означава възможността да избереш дали да се потопиш в шоуто или не в зависимост от личните си предпочитания”. Това действително е похвално качество, поне привидно, за обществото, в което мрежите заместват структурите, където играта на пръвързаности и раздели, на свързвания и отвързвания е заела мястото на „детерминирането” и „фиксирането”.

Настоящата фаза на постепенната транформация на идеята за „култура”, от оригиналната просвещенческа форма до прераждането й във втечнено-модерна, е задействана и задвижвана от същите тези сили, способстващи за еманципацията на пазарите от останалите неикономически ограничения – като например социалните, политическите или етическите. В търсене на собствената си еманципация, ориентираната към потребители икономика на втечнената модерност разчита на излишъка от предложения, с тяхното ускорено стареене и честата загуба на интерес към съблазнителните им способности. Всичко това, между другото, води до икономика на прахосничеството и отпадъка. Поради това, че няма начин да се знае кое от предложенията ще се окаже достатъчно примамливо, за да стимулира потребителското желание, единствената възможност да се разбере е по пътя на опита и грешката. Безспирното затрупване с нови предложения и безкрайно нарастващите количества стоки за продан са необходими, за да задвижат обращението между бързо оборотни продукти и желания, стремящи се да ги заменят с „нови и подобрени” стоки. Необходими са също така и за да не позволят недоволството на потребителите от отделни продукти да прерастне в общо недоволство, насочено към потребителския начин на живот като такъв.

Днес културата се превръща в още една секция в универсалните магазини от типа „всичко, от което се нуждаете и за което си мечтаете”. Именно в такъв магазин се е превърнал светът, населяван от потребители. Подобно на други отдели в тези магазини, и тук лавиците са препълнени с всекидневно подменяни стоки, а щандовете са окичени с рекламите на последните оферти, които скоро ще изчезнат заедно с атракциите, които рекламират. Стоките и рекламите са изчислени така, че да възбуждат и да предизвикват желания (както казва Джордж Щайнър – „за максимум ефект и мигновено излизане от употреба”). Търговците и копирайтърите разчитат на брака между съблазняващата сила на офертите и вкоренения импулс за отстраняване на конкуренцията у техните бъдещи клиенти.

Променливата съвременна култура, за разлика от тази през епохата на изграждането на нациите, не разполага с „народ”, който да „култивира”. Вместо него, тя притежава клиенти, които да прелъстява. За разлика от своя ‘втвърден модерен’ предшественик, културата днес вече не цели да завърши всички онези свои задачи в някакъв бъдещ момент, а вместо това очаква този момент нетърпеливо. Културата се стреми да увековечи съществуването като темпорализира всички жизнени аспекти на подопечените си, на бившите си повереници, вече превъплътени в клиенти.

 Превод: Георги Медаров и Мадлен Николова

One thought on “Зигмунт Бауман: Културата в глобализирания град

  1. Pingback: Съвременното жертвоприношение « [KROPOTKO]

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s