Президентските избори във Венецуела и дилемата вляво

Наближващите избори във Венецуела за пореден път започват да вълнуват американските медии и политически среди. Макар в момента републиканци и демократи да твърдят, че имат дълбоки различия и да описват Мит Ромни и Барак Обама като представители на два коренно различни модела за американското общество, предстоящите избори във Венецуела (7 Октомври 2012г.) отново демонстрират, че либерали и консерватори имат и някои допирни точки. Враждебността към венецуелския президент и кандидат на Обединената социалистическа партия на Венецуела (PSUV) Уго Чавес се споделя дори от противополюсни медийни личностти като Джон Стюърт, едно от най-разпознаваеми съвременни лица на американския либерализъм и водещ на The Daily Show (Comedy Central), и Бил О’Райли, крайнодесния водещ на The O’Reilly Factor (Fox News). Всъщност отявлената им опозиция срещу „диктатора” Чавес, както и безрезервната им подкрепа към политиката на Израел са може би единствените теми, по които тези две разнородни личности достигат пълно съгласие.i Но докато демократи и републиканци в САЩ са обединени в позицията си към Уго Чавес от 1998г. година насам, Венецуелските президентски избори тази година поставят лявото пространство, както в Северна Америка, така и по целия свят, в една немалка дилема. В България пък не само предстоящите избори във Венецуела, но и Латинска Америка като цяло представлява „периферна тематика” в медийната среда.ii Това е жалко, защото тази част на света предлага едно много по-различно развитие на демокрацията след края на Студената война от това, което наблюдаваме у нас. Макар че социалните процеси в Латинска Америка, и по специално във Венецуела, съдържат редица противоречия, които смущават дори хора с леви виждания, българската публика би могла да научи много от съвременната история там.

Въпреки че Чавес бе избран в края на миналото хилядолетие, през следващия месец той ще опита да удължи управлението си с още шест години. Промяната в конституцията след два референдума (първият неуспешен), която му позволи да търси трети мандат подлага под съмнение демократичната основа на Боливарската революция не само в (нео)либералните среди, но и в ляво. Източник на една от най-скорошните сериозни критики отляво се оказа не кой и да е, ами самият Ноам Чомски. До миналата година, Чомски, един от най-известните американски леви интелектуалци, бе смятан за един от най-солидните поддръжници на Венецуелския президент на Запад. През 2006г. по време на реч в Организацията на обединените нации, Уго Чавес дори размаха книгата на Чомски Хегемония или Оцеляване: Американския Стремеж за Глобално Господство и с това увеличи многократно тиража на неговите книги.iii Но миналото лято Чомски изненада и леви и десни с изказването си, че Чавес е предприел „атака срещу демокрацията.”iv

Какво е мястото на Чавес в богатата латиноамериканска политическа традиция caudillsmo (от caudillo-харизматичен лидер на военен авторитарен режим) е важен въпрос. През 1992г. Чавес бе водач на група от венецуелски офицери, които неуспешно опитаха да извършат военен преврат. Той често обича да се явява публично с военна униформа, което смущава много хора с леви виждания. Тук може да се добави и неговата демонстративна дълбока религиозност—нещо, което не е безпроблемнно от лява гледна точка. Напоследък и обръщенията му във връзка с така наречената „Арабска пролет”, и по-специално безрезервната му подръжка на режимите на Муамар Кадафи в Либия и на Башар Асад в Сирия, будят притеснения. Също така, нека да не забравяме, че Чавес е болен от рак. Това повдига въпроса дали венецуелското правителство влага достатъчно сериозна мисъл и ресурси в подготвянето на бъдещи лидерски кадри.

Сериозните противоречия в дискурса и политиката на Уго Чавес обосновават критиките към него отляво. Наистина ли се строи един вид демократичен „Социализъм на 21-ви век” с политизирано общество, което движи революцията отдолу, или наблюдаваме изграждането на една покровителска мрежа и поредния култ на личността? Този въпрос е наистина важен, но в тази статия бих искал да го задам по различен начин и да насоча дискусията в малко по-различна посока. Главният въпрос, който трябва да бъде повдигнат отляво, е дали социалните движения, които създадоха Чавес, могат да оперират без него. Именно тук темата „Чавес” навлиза в измерение, което не може да се вмести в един двуполюсен модел на „за” или „против” Чавес. Напротив, в тази статия твърдя, че вземането на позиция от лява аудиотрия извън Венецуела по отношение на изборите на 7 октомври не трябва да бъде прибързано осъждаща. Също така, не трябва просто да махнем с ръка и да кажем че Чавес просто играе ролята на „Фидел с пари и Фидел с нефт” и да приключим „анализа” както направи Славой Жижек неотдавна.v Напротив, твърдя че от Венецуелския опит много може да се научи и че победа на Чавес (която според социологическите проучвания изглежда сигурна) не трябва да плаши хората с леви убеждения. От тази напоследък не толкова популярна позиция изхождам въз основа на разбиранията ми за популизма, информирани предимно от теорията на Ернесто Лаклау. В тази статия се фокусирам на три фактора, които според мен правят Чавес трудно заменим в момента: ораторските му способности, забележителните постижения на революцията досега и расовия и колониален въпрос във Венецуела. Но също трябва да добавя, че позицията ми е немалко повлияна и от личния ми опит като студент и преподавател в района на Маями, Флорида между 2006г. и 2009г.

Венецуелски популизъм без Чавес?

При изследването на този въпрос е важно да си припомним, че от края на 1990-те години до днес, Венецуела претърпява дълбоки структурни, икономически и дискурсивни промени. За много кратък период от време, Венецуела сe превърна от класически представител на „Вашингтонския консенсус” в модел на левите движения в Латинска Америка, а дори и в глобална алтернатива на неолибералния капитализъм. Този процес не се състои само във факта, че там има лидер, който се осмелява да нарече Американския президент „магаре” и „пияница.”vi Напротив, именно промяната на икономиката в посока национализация и преразпределение на ресурсите, политическите промени, свързани с измененията в конституцията, изграждането на кооперации и паралелни структури на управление като „комуналните съвети” (consejos comunales), както и много други подобни експерименти във всички социални сфери, не само превърнаха Венецуела във враг на империята от север, но и в политическо общество, което е отвъд границите на либералната демокрация. С други думи, венецуелската, и дори латиноамериканската демокрация като цяло, не трябва да бъдат подлагани на сравнение с нормите на либералната демокрация, а трябва да бъдат съдени сами по себе си.vii

Един по-уместен начин да анализираме Венецуела е да погледнем на политиката там през призмата на популизма. Естествено, това вече е правено неведнъж. Мнозина критици използват думата „популизъм”, за да заклеймят венецуелския социализъм като „тоталитарен,” „илиберален” и „анти-демократичен.” Всъщност, описанието на режима във Венецуела като „популистки” не е неуместно, ако думата се разграничи от изцяло негативния контекст, в който фигурира не само на Запад, но и в нашите географски ширини. Например в брой на Критика и Хуманизъм, от 2007 година, който подложи популизма на либерална критика, Иван Кръстев пише, че „именно възходът на демократичния илиберализъм е основната ни загриженост, когато обсъждаме умножаването на популистките революции в Латинска Америка, политическия смут в Централна Европа или политическата логика зад негативиния вот във Франция и в Холандия на референдума за конституцията на ЕС.”viii Това широко третиране на популизма като „илиберализъм” позволява проблематичното групиране на разнородни и изключително различни социални движения. В същия брой Томас Кародърс пише: „Ако сравним популизма в Южна Америка с популизма в Централна и Източна Европа, ще видим, че и тук подтикът е сходен—усещане за изключеност, озлобеност и гняв.”ix Сравнителните анализи могат да бъдат продуктивни, но такова уеднаквяване на различни движения като „илиберални” сборища на разгневени хора е доста проблемно. Например, може ли въобще да възприемаме като сходни предимно индианското Движение за социализъм на Ево Моралес и унгарските неофашисти от Йобик, само защото са „илиберални”? Всъщност, тази атака към „илиберализма” може не само да бъде доста повърхностна, но дори и предубедена. Например, Франсоа Хейсбърг прави следния „анализ” в същия брой: „Чавес е отвратителен човек. Дори съм подписвал петиции срещу него, което обикновено никога не правя.”x

Аржентинският теоретик Ернесто Лаклау намира за „непродуктивни” именно тези описания на популизма като „патологичен,” „ненормален” и „неясно формулиран.”xi Според него, хетерогенната структура на популизма води до въпроса дали „неяснотата на популисткия дискурс не се дължи на неяснотата и неопределеността, в някои ситуации, на самата социална реалност.”xii Затова Лаклау разглежда популизма не като „илиберализъм”, а като „политическа логика”, която отговаря на „хетерогенната същност на капитализма.”xiii

Според Лаклау и неговата реторическата теория на популизма, социалното искане е най-малкият елемент в конструкцията на народна идентичност. Поредица от социални искания се обединява в еквивалентна верига (equivalential chain), която представлява разнообразна група от неудовлетворени искания. Тази еквивалентна верига е ключова в разделението на политическото пространство на две: неудовлетворени искания срещу неотзивчива власт.xiv Но тази верига трябва да бъде трансформирана от една проста свръзка на солидарни и неудовлетворени искания в устойчива система на сигнификация, която представлява основа, върху която да се гради „народна” идентичност. Моментът, в който свръзките на еквивалентната верига започнат да се „кристализират” и „сгъстяват,” представлява появата на „народа” в популистката политическа логика.xv

Тук е моментът да се върнем на темата Венецуела. В неговата градивна теория на популизма, Лаклау изтъква ролята на лидера. Според него, лидерът, или по-скоро името на лидера, е следващата стъпка в процеса на създаване на „народа” в популистката политическа логика. В този стадий на популизма, лидерът започва да изразява афективната инвестиция на масите. По този начин, Лаклау се съгласява с Фройд, че символното обединение на групата около определена индивидуалност е присъщо за процеса на формиране на „народа” в популистката политическа логика.xvi Тук той също цитира Хобс и теорията му, че само една личност може да представлява суверенитета. По този начин се вижда, че в градивната теоретична структура на Лаклау, популизмът, или конструкцията на „народна” идентичност, изисква лидер. С други думи, според Лаклау, а и не само според него, без лидер не може да има популизъм. В конкретния пример с Венецуела това означава, че лидер трябва да има без значение дали това ще е Чавес или не. Но изглежда, че афективната връзка между лидерството на Чавес и масите е толкова силна, че едва ли в момента има някой, който да го замени. Постиженията на революцията, преврат, множество саботажи, както и четиринадесет успешни изборни кампании от 1998г. насам усилват тази афективна връзка между лидер и маси.

Разбира се, теорията на Лаклау, и по-точно страната, която той взима по отношение на ролята на лидера, има критици. Например, съвременните теоретици, които се обръщат към Спиноза, а не към Хобс, и към Дельоз и Гатари, а не към Фройд, са доста по-анархистично настроени и не само че не виждат нужда от лидер, но са и против такова структуриране на социалните движения. Майкъл Харт и Антонио Негри и тяхното развитие на спинозистката теория за „множество” (multitude) са може би най-представителните примери на тази позиция. Но докато има редица движения със силен лидер, като тези във Венецуела, въз основа на които можем да съдим теорията за популизма на Лаклау, то движения, които наподобяват това, което Харт и Негри имат предвид, са малко по-трудни да се намерят. На лекция по случай десет годишнината от публикацията на популярната книга на Харт и Негри „Империя”, Майкъл Харт припомни, че книгата им е вдъхновена от боливийските „водни войни” през 1999-2000г., когато избухнаха протести срещу приватизацията на водните ресурси в Боливия.xvii Но едва ли тогава, а пък още по-малко сега, може да се твърди, че антикапиталистическите движения в Боливия нямат лидери. Напротив, първият президент индианец в световната история Ево Моралес е може би най-добрият съвременен пример за това какво представлява лидер на социално движение.

Но, все пак, не трябва да забравяме „Окюпай Уол Стрийт.” Това е движението, което се приближава до идеите на Харт, Негри, и други такива теоретици. Липсата на лидер, както и разновидните политически виждания на участниците в него отличават движението. Но въпросът, който трябва да бъде зададен във връзка с „Окюпай Уол Стрийт”, не е по-различен от валидния за Венецуела: „Може ли движението да съществува без изявен лидер?” Този въпрос въобще не е консервативен или неуместен, особено след като напоследък се говори за „Окюпай Уол Стрийт” в минало време.xviii

Защо Чавес е незаменим в момента?

Реториката на Чавес

Една от ключовите, но пренебрегнати причини, поради които Чавес остава важна фигура във Венецуела, е неговата ораторска способност. Днес, когато е модерно да се говори за това как Туитър и Фейсбук свалят диктатори по целия свят, едно много древно и изпитано оръжие се забравя—думата в реално време и по-специално политическата реч. Лаклау ни напомня, че всъщност реториката представлява самата логика на създаването на политически идентичности. Според Лаклау, не може да има популистко движение без реторика. Но реториката на Чавес е нещо, което рядко се дискутира сериозно.

Вдясно, популярността на реториката на Чавес се свързва с факта, че е „анти-американска,” или пък се разглежда реакционно просто като продукт на „Хавана.” Вляво, много коментатори са предимно заети с анализи на „структури,” „икономика,” „социални неравенства” и т.н. Тези фактори не са маловажни, но не трябва да се забравя, че не само преразпределението на приходите от петрол, но и думите са от значение. А речите на Чавес са наистина необикновени. В период, когато политици на Запад и на Изток печелят избори с реторика, която подклажда страхове и омраза, голяма част от реториката на Чавес съдържа много любов и надежда и с това апелира към по-възвишените чувства у човека. Много е важно да се отбележи, че едно от постоянните послания на Чавес е, че „алтернативи има.” Всъщност, това директно противопоставяне на произтичащия от Маргарет Тачър доминантен съвременен западен дискурс, че „няма други алтернативи” (познат като: TINA-“There Is No Alternative”) е една от главните причини огромен брой хора от най-бедните сектори във Венецуела да са политически ангажирани за пръв път с управлението на страната—нещо, което не се отрича и от най-крайно десните сектори на венецуелската опозиция. Но впечатляващата реторика на Чавес не е ограничена в границите на Венецуела. Неговите речи, произнесени на международния Социален форум в Бразилия през 2005г. и по време на протестите срещу бившия американски президент Джордж Буш в Аржентина през 2007г., са едни от многото примери на забележителни речи, които успяха да повдигнат духа на международната публика.xix Но ролята на реториката на Чавес се игнорира, а в редките случаи, когато тази тема се подеме, то това e под формата на шега. Показателно за това е осмиването на факта, че тази година Чавес произнесе рекордна 10-часова реч.

Несериозно се приема и отляво и отдясно Aló Presidente – телевизионно шоу, което Чавес води от 1999г. насам. Шоуто се излъчва всяка неделя като започва от 11 сутринта и завършва около 5 следобед, въпреки че може да продължи и по-дълго, тъй като няма определен краен час.xx Досега са излъчени над 300 издания, които Чавес води импромптю. Вярно е, че някои от разговорите със зрители, както и нередките танцови и певчески изяви на самия Чавес, създават комичен и странен за един президент имидж. Затова описанието на Чавес като „клоун” се среща в множество дискурси. Но не трябва да забравяме, че успехът на популисткия дискурс се състои в капацитета му да се свърже с масите, а не с изтънчения вкус на университетската средна класа във Венецуела или на Запад.

Много още може да се каже за ораторските умения на Чавес и не трябва да се гледа на неговата реторика просто като на едно непрестанно и комично „дърдорене.” Напротив, ако имаме предвид теоретичната схема на Лаклау и историческия контекст на лидерството на Чавес, въпросът, който трябва да зададем е: „Какво ще стане когато той млъкне?” Или с други думи, има ли друга реторика, която да замени евентуалната липса на Чавес в най-близко време? Отговорът тук отново преминава границите на едно просто „за” или „против” Чавес. Но за момента изглежда ясно, че едва ли има кой да запълни един такъв евентуален дискурсивен вакуум, защото богатото и обнадеждаващо съдържание на речите на Чавес, както и неудържимия емоционален елемент в неговата реторика със сигурност го правят един от най-добрите оратори в дългата история на реториката.

Деколонизация и нови хегемонни идентичности

Освен съдържанието и патоса на неговите речи, личността Чавес също добавя необикновен елемент към неговото лидерство. Но, докато харизмата му е лесно забележима, то има други важни елементи в характера на Чавес, които остават пренебрегнати на Запад. Уго Чавес е първият президент на Венецуела, който възхвалява своите индиански и африкански корени.xxi Също така Чавес обича да говори за „черната кръв” на Симон Боливар, вдъхновителя на революционния процес във Венецуела.xxii Той се заиграва и с индианското културно наследство във Венецуела. Например, въпреки изявеното си християнство, Чавес също почита Мария Лионца (María Lionza), индианска светица, смятана за богиня на любовта, природата, и мира.xxiii

Но неговата социалистическа реторика и конфронтацията му със САЩ прикриват много важния за Латинска Америка етнически елемент. Фактът, че Чавес е афро-индо-венецуелец с индианска кръв е много важен, защото това, което се случва в Латинска Америка не е само един преход към социализъм, а е също така и продължителен процес на деколонизация, в който исторически репресирани групи, като поробените чернокожи и подложените на геноцид индианци, започват да стават хегемонни.xxiv Чавес е горд представител на този процес, който е една много важна, но често пренебрегвана част от историята в Латинска Америка.

Острите реакции, които личността Чавес предизвиква са провокирани не само от факта, че Чавес обича Фидел Кастро и говори за социализъм, а също защото афро-индо-венецуелец за пръв път след петстотин години заема хегемонна позиция, която в миналото е принадлежала само на потомците на испанските конкистадори.xxv Затова не трябва да забравяме, че Чавес представлява не само страната на работническата класа в класовата борба, но също и страната на потиснатите етноси. С възхвалата на маргинализирани групи и идентификацията си с тях, Чавес прави нещо много интересно и необикновено особено за периода, в който се намираме. Той не търси увеличение на подкрепата към него чрез превръщането на малцинствата в изкупителна жертва (тук можем да направим контраст с пост-социалистическата роля на ромите в Източна и Централна Европа), ами напротив—реториката му апелира към възприемане и прегръщане на етническите различия (тук пък можем да направим контраст със САЩ, където президентът Обама не само че не повдига „расовия въпрос”, но и прави всичко възможно да избегне всякакъв вид дискусии по тази тема). Този факт, в допълнение с неговата харизма, емоционален апел и ораторски умения засилва афективната връзка между лидер и маси до ниво, което за момента прави Чавес незаменим.

Постиженията на революцията

Друг много важен фактор, който затвърждава Чавес на лидерската позиция са множеството успехи на Боливарската революция. Демократичните и икономически постижения са толкова много, че едва ли тук мога да ги третирам в детайл. Но все пак е важно да се отбележат най-забележителните:

1. Драстично намаляване на бедността. Когато Чавес бе избран за пръв път през 1998г., нивото на бедност във Венецуела достига 50% като около 30% от населението тогава живее в „дълбока бедност.” Към 2009г., индекса на бедността е свален до 24% а през 2011г., този на дълбоката бедност пада до около 7%. До голяма степен тези огромни постижения се дължат на драстичното увеличение на държавните разходи и инвестиции.xxvi

2. Създаване на така наречените „мисии” (misiones), или програми, които адресират социални проблеми в редица сфери. От 2002г. насам броят им достига над 20. Едни от най-забележителните са: Misión Robinson, MisionRibas и MisionSucre, които са фокусирани върху образованието, съответно начално, средно и висше.xxvii След старта и през юли 2003г., тази инициатива успя да изкорени напълно неграмотността във Венецуела след като над 1,5 милиона венецуелци бяха научени да четат и пишат.xxviii Друга важна мисия е Mercal. Тя представлява малки държавни супермаркети, които продават основни храни на субсидирани цени, достигащи 40% под пазарната цена (тук отново си припомням как една венецуелка, чийто баща е собственик на верига месарски магазини в Каракас, обяви разярено в клас, че „Чавес иска всички бедняци да ядат филе миньон!”). Друга важна мисия е Barrio Adentro, която, след споразумение с кубинското правителство, изпрати 22 хиляди кубински доктори в едни от най-бедните райони във Венецуела, където много от хората виждат доктор за пръв път през живота си.xxix

3. Не трябва да се забравят и демократичните постижения във Венецуела (които не са отделени от икономическите след като болшинството от венецуелците, дори тези от средната класа, свързват демокрацията с равенството).xxx Венецуелската политическа сцена е изпъстрена от множество инициативи „отдолу – нагоре”, които целят създаването на пряка демокрация и паралелни структури на управление: „Докато институциите на представителната демокрация биват запазени, сега участието във всички сфери на държавното управление се възприема като главна образователна практика, целяща да трансформира изцяло социалните неравенства.”xxxi Едни от най-забележителните примери за този процес са така наречените “комунални съвети” (consejos comunales), в които се дискутират проблеми, засягащи директно жилищата на участниците. В момента има над 30,000 комунални съвети, които се състоят от 200 до 400 семейства в градовете и от около 20 до 40 семейства в селските райони.xxxii Утопичната идея е, че в един момент тези паралелни структури на управление ще заемат мястото на официалните административни общински структури. Венецуела е също една от страните с най-голям брой кооперации и предприятия, управлявани от самите работници, които оперират в така наречената „социална икономика” (не държавна или частна). Според Националния надзор на кооперациите (SUNACOOP), броят на кооперациите нараства от 910 през 1999г. до 100,000 през 2006г. и до повече от 228, 004 през 2008.xxxiii Тук може да се добави и драстичното насищане на медийната среда с „народни медии”, в които целият процес се извършва от местни хора в бедни квартали.xxxiv В сектора на представителната демокрация пък за пръв път участват милиони бедни и членове на малцинства, които никога преди това не са гласували.

Вътрешна и външна опозиция и непрестанната заплаха

Когато се върнем на въпроса могат ли тези движения да съществуват без Чавес, трябва да мислим не само за нашите теоретични виждания, но и за постиженията на революцията. С други думи, тези, които смятат, че в този момент на всяка цена Чавес трябва да отстъпи лидерската позиция, трябва също да си зададат въпроса какъв ще е ефектът върху демократичните и икономически успехи на Боливарската революция при една такава промяна. Какво би станало, ако едно евентуално оттегляне на Чавес доведе до отслабване на социалните движения? При присъствието на една фашизирана опозиция и непрекъсната заплаха от САЩ (адвокатът Ева Голингер, която работи с архивите на Пентагона, документира директното участието на САЩ в неуспешния преврат срещу Чавес през 2002)xxxv и Европейския въюз (испанското правителството на Хосе Мария Аснар бе замесено също в преврата през 2002г.), постиженията на революцията са в голяма опасност при едно отслабване на социалните процеси във Венецуела. Съвременната история на Латинска Америка показва какво би станало при един такъв сценарий.

През последните седем години Хаити (2004), Хондурас (2009) и Парагвай (2011) претърпяха преврати. В Хондурас една от първите „реформи,” които бяха установени след като демократично избрания президент Мануел Зелая бе натоварен по пижама в самолет и бе изведен от страната, беше анулирането на новоприетите закони за увеличаване на минималната надница.xxxvi Да не забравяме, че тогава главен лобист в САЩ на военната хунта в Хондурас стана не кой да е, а Лани Дейвис—бившият адвокат на Хилари Клинтън и завеждащ отдела за набиране на средства за нейната кампания по време на първичните избори в Демократическата партия, когато тя се изправи срещу Барак Обама.xxxvii Подобен бе сценарият и в Хаити през 2004г., когато президентът Жан-Бертранд Аристид бе натоварен в самолет от американски морски пехотинци, „отчасти защото собственици на компании бяха разярени от неговото одобрение на увеличението на минималната заплата.”xxxviii В Парагвай, една от страните с най-неравно разпределение на имотите и обработваемата земя в света, след преврата тази година, който отстрани демократично избрания ляв президент Фернандо Луго, познат под прозвището „Епископът на бедните”, едни от първите действия на новото дясно правителство бе да сключи много проблематични договори с Монсанто и канадската минна компания Рио Тинто Алкан.xxxix

Но последствията от тези преврати не са само икономически. Тези режими са най-репресивните в западната полусфера, заедно с крайнодесните правителства на Колумбия и Мексико. Във всеки един от тези три случая социалните движения биват мачкани чрез елиминиране на народни медии, побои, заплахи и убийства. Всъщност, Хаити и Хондурас започват все повече да наподобяват гигантски концентрационни лагери. Преди около две седмици (23 септември), Антонио Трехо, адвокат, който представлява селяни в диспут с едри земевладелци, бе показно разстрелян с пет куршума на излизане от църква в Хондурас. Десетки селяни са избити в последно време от мародери на едрите земевладелци в Хондурас, но правителството дори не признава съществуването на селяните, а твърди че това са просто „бандити.” Като един от главните мотиви за убийството на Трехо се изтъква неговата опозиция срещу плана на правителството, който може да се характеризира само като неолиберален фашизъм. Само часове преди да бъде разстрелян, Трехо участва в телевизонен дебат, в който говори срещу правителствения план да се приватизират цели градове, и да бъдат управлявани от частни компании със собствена полиция и избрана от тях данъчна система.xl

Без съмнение това очаква Венецуела при едно евентуално отслабване на социалните движения там. Първите неща, които ще бъдат смачкани, са икономическите и демократични постижения. Затова е важно да помислим много добре какъв би бил ефектът от едно оттегляне на Чавес върху популисткия експеримент във Венецуела преди да заемем чисти и святи анархистични, анти-йерархични или анти-държавни позиции. Естествено, въпреки това, което съвременната история в Латинска Америка предлага, може все пак да игнорираме събитията и да приемем, че все пак нещата не са чак толкова страшни, защото Студената война е вече минало. След близо половин век на писане и говорене за това как американската външна политика е много агресивна, Ноам Чомски направи точно това. Според него, Чавес има твърде много власт, а това е допустимо, само ако „вътрешни обстоятелства и външна опасност от атака” го изискват, но според него такива не съществуват.xli Едва ли бих могъл да се съглася с Чомски след множеството преврати само в последните няколко години, но и моят личен опит в района на Маями съвсем не ми го позволява.

Омразата и расизмът, които споделят Венецуелските преселници в Маями, са шокиращи. Интересът ми към венецуелската революция се повиши след инцидент, на който станах свидетел през първия ми семестър като студент по магистратура във Флорида Атлантик Юнивърсити в района на Маями, Флорида. Тогава (2006г.) един професор и няколко студенти с леви виждания организираха прожекция на филма „Революцията няма да бъде излъчена”xlii в една от университетските аудитории. Но към средата на документалния филм, който изследва неуспешния преврат срещу Чавес през 2002г., голяма група венецуелски студенти не само че прекъсна прожекцията, но и се опита да линчува организаторите на събитието. След този инцидент, който имаше привкус на Германия от 1930-те години, се натъкнах и на нещо още по-шокиращо, което едва ли някога ще ми позволи да приема, както Чомски, че външна опасност за Венецуела няма.

На 29 май 2008г. присъствах на конференция, наречена „Десет години венецуелска външна политика”, която се състоя във Флорида Интернешънъл Юниверсити в Маями. Оказа се, че абсолютно всеки участник бе настроен срещу Чавес и нямаше вълнуващи дискусии, въпреки че това бяха доклади, представени от учени от Харвард, Оксфорд и други реномирани институции. Заради налегналото ме отегчение се загледах в публиката по-внимателно и забелязах, че половината от присъстващите бяха късо подстригани бели мъже на около тридесет години, с почти еднакви дрехи. По време на една от почивките се разминах с няколко от тях и дочух единия да казва: „Ние няма какво да се занимаваме с него. Той е толкова дебел, че сигурно ще получи инфаркт скоро.” (Чавес беше понапълнял тогава). Заинтригувах се кои са тези хора след като не само не изглеждаха като представители на академичната общност, но и не говореха като такива. По време на вечерята се присъединих към една маса, на която седяха някои от тях и ги попитах от кой университет са. Отговорът на единия беше: „US Southern Command” (Южното командване на Съединените щати). Когато разбра, че недоумявам, с доловим сарказъм ми каза като на малко дете: „that’s where we run the wars from” (оттам ръководим войните). По-късно разбрах, че става въпрос за тази част от Пентагона, която отговаря за Южното полукълбо. Това сливане на армия и академия бе потресаващо и показваше, че американската военна машина бе дошла да научи къде са уязвимите места на Боливарската революция.

Поради всички тези исторически, теоретични и лични причини, според мен, вземането на позиция по въпроса за венецуелските избори тази седмица изобщо не е проста задача. Дискутирането на противоречията във венецуелската Боливарска революция е една важна тема в нетолкова широките засега леви кръгове на Запад и в бившия Източен блок. Но пренасянето на тези дискусии в преобладаващата (нео)либералната среда придобива съвсем друг заряд и поле на действие. За това твърдя, че в по-широката публична сфера, хора с леви виждания трябва, ако не поддържат Чавес, то поне да канализират дискурса към постиженията на Боливарската революция и реалните заплахи надвиснали над нея. А в България от това определено има нужда. Според председателката на Сдружението на испаноговорящите журналисти, Къдринка Къдринова, „дори и най-беглият поглед върху българските медии от последните години с лекота установява, че за Латинска Америка у нас се пише малко, повърхностно и едностранчиво.”xliii

Този исторически момент изисква конкретен избор във Венецуела, който не зависи директно от това какво мислят Славой Жижек или Ноам Чомски. Същевременно, Боливарската революция е едно интернационално движение. Постоянните и основни критики на опозицията, че Чавес раздава милиарди на други държави, са сами по себе си доказателство за това. Заради това революцията се нуждае и от външна поддръжка, макар и само символична. Вземането на страна в навечерието на изборите там е неминуемо за всеки, който се интересува от събитията там. Но този избор не се свежда до вземането на страна в дебата между Бакунин и Маркс или този между Лаклау и Харт и Негри. Въпросът дали социалните движения във Венецуела могат да съществуват без Чавес има много конкретни измерения, които не се опират само на теоретични предпочитания. По-задълбочен анализ на революционния процес там показва, че ролята на Чавес, неговата реторика, идентичност и постиженията му като лидер едва ли могат да бъдат заменени в този момент.

Мартин Маринос

3 Октомври, 2012

iЗа представителни изказвания по Венецуелския въпрос на двамата виж: http://www.thedailyshow.com/watch/mon-august-20-2007/hugo-chavez-s-six-hour-speech и http://www.liveleak.com/view?i=2b3_1236821719

iiКъдринка Къдринова, „Латинска Америка в Българските Медии-Какво Липсва?” Ново Време, бр. 8-9, авг.-септ., 2006, год. LXXXI, 110.

iii“Chavez Boosts Chomsky Book Sales,” BBC News Online, 25 Септември, 2006, http://news.bbc.co.uk/2/hi/5379650.stm

ivRory Carroll, “Noam Chomsky Criticizes Old Friend Hugo Chavez for ‘Assault on Democracy,’” The Guardian, 2 Юли, 2011, http://www.guardian.co.uk/world/2011/jul/03/noam-chomsky-hugo-chavez-democracy

v“Slovenian Philosopher Slavoj Zizek on Capitalism, Healthcare, Latin American ‘Populism’ and the ‘Farcical’ Financial Crisis,” Democracy Now, 15 октомври, 2009, http://www.youtube.com/watch?v=yOtct_OHBvg

viTraci Carl, Chavez Blasts Bush as a “Donkey” and a “Drunkard,” Common Dreams, 20 март, 2006, http://www.commondreams.org/headlines06/0320-04.htm

viiDavid Smilde, “Participation, Politics, and Culture: Emerging Fragments of Venezuela’s Bolivarian Democracy,” in Venezuela’s Bolivarian Democracy: Participation, Politics, and Culture Under Chavez, Ed. By David Smilde and Daniel Hellinger, 2.

viiiИван Кръстев, „Популисткия Момент,” Критика и Хуманизъм, кн. 23, 1/2007, 108.

ixТомас Кародърс, „Популизмът в Сравнителен План: Запдна Европа, Централна и Източна Европа, Ювна Америка,” Критика и Хуманизъм, кн. 23, 1/2007, 126.

xФрансоа Ейсбург, „Старият и Новият,” Критика и Хуманизъм, кн. 23, 1/2007, 101.

xi Ernesto Laclau, On Populist Reason (London: Verso, 2005),13.

xii Laclau, 16-17.

xiii Пак так 117 è 230.

xiv Пак там, 74.

xv Пак там, 74.

xvi Пак там, 100.

xvii Michael Hardt, Empire: A Retrospective,Keynote Address at the University of Pittsburgh”, November 19, 2010.

xviii Nathan Schneider, Occupy After Occupy, The Nation, September 5, 2012, http://www.thenation.com/article/169761/occupy-after-occupy

xixЧасти от речта му в Аржентина са достъпни тук: http://www.youtube.com/watch?v=rTpidCwmYWs Цялата му реч на международния Социален форум може да бъде закупена тук: http://www.zcommunications.org/zstore/products/62

xxИнтересен документален филм (The Hugo Chavez Show) за медийната реторика на Чавес и по-специалното неговото телевизионно шоу е досптъпен тук:http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/hugochavez/

xxi“Afro-Venezuelans and the Struggle Against Racism,” Venezuelanalysis.com, 29 април, 2011, http://venezuelanalysis.com/analysis/6159

xxii Luis Duno Gottberg, Racial Politics, Ethnopopulism, and Representation in the Chavez Era,” in Venezuela’s Bolivarian Democracy: Participation, Politics, and Culture Under Chavez, Ed. by David Smilde and Daniel Hellinger, 291.

xxiiiKrista Kapralos, “Chavez Creates Divide Among Evangelicals,” The Washington Post, 18 ноември, 2007,  http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/11/17/AR2007111700838.html

xxiv За добър анализ на динамиката между лявоориентираните правителства и расовия елемент в Латинска Америка виж Уолтър Миньоло, „Комуналното и Деколониалното,” пр. Николай Кърков, http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/242-the-communal-and-the-decolonial-walter-mignolo.

xxv Самият аз успях лично да се докосна до расовата проблематика в Латинска Америка като преподавател на курс по международна комуникация в Университета Флорида Атлантик в южна Флорида през 2009-та година. По време на дискусия за ситуацията във Венецуела една стройна, бяла студентка от Венецуела реши да защитава факта, че опозицията често нарича Чавес „El Mono” или „Маймуната.” Тя твърдеше, че този израз е напълно приемлив, защото така било „нормално” във Венецуела да се наричат не само чернокожите, но и „необразованите,” „мръсните,” и „бедните.” Коментарите й естествено предизвикаха много остри реакции от афро-американците в класната стая и създадоха един доста сложен момент за преодоляване от моя страна. Седмица по-късно, друга студентка, която ме посети в офиса ми, ме попита „Тоя защо е тука?”, сочейки с пръст плакат на Боливийския президент Ево Моралес. По нищо не можех да отгатна, че тя е боливийка, защото бе бяла, висока и нямаше никакъв акцент. Когато я запитах защо не си харесва президента, тя кротко ми отговори: „Ами я го погледни какъв е!” Тази привилегирована дама не приемаше факта че един мургав индианец може да бъде президент на родината й. Още по-забележително е че проявите на отявлен расизъм на публично място от страна на тези две латиноамерикански госпожици се случваха само месеци след като САЩ избра своя пръв чернокож президент.

xxvi“Venezuela Reduced Poverty by 50%, Affirms Eclac,” Venezuelanalysis.com, 8 август, 2011, http://venezuelanalysis.com/news/6451

xxviiЗа противоречията и постиженията на Боливарската революция в сферата на висшето образование виж статията на български на Мария Иванчева, „Революционна Алтернатива в Глобалното поле на Висшето Образование?” Култура, бр. 36 (2654), 28 октомври 2011, http://www.kultura.bg/bg/article/view/18923

xxviii Kirk A. Hawkins, Guillermo Rosas, and Michael E. Johnson, „The Misiones of the Chavez Government,” in Venezuela’s Bolivarian Democracy: Participation, Politics, and Culture Under Chavez, Ed. By David Smilde and Daniel Hellinger, 193-194.

xxix Hawkins, et al. “The Misiones of the Chavez Government,” 195-197.

xxx Daniel Hellinger, “Defying the Iron Law of Oligarchy I: How Does “El Pueblo” Conceive Democracy?,” in Venezuela’s Bolivarian Democracy: Participation, Politics, and Culture Under Chavez, Ed. By David Smilde and Daniel Hellinger, 43.

xxxi Margarita Lopez Maya and Luis E Lander, Participatory Democracy in Venezuela: Origins, Ideas, and Implementation, in Venezuela’s Bolivarian Democracy: Participation, Politics, and Culture Under Chavez, Ed. By David Smilde and Daniel Hellinger, 59.

xxxiiMichael Albert, “Politics in Venezuela: An Interview with Julio Chavez,” ZNet, 22 септември, 2008, http://www.zmag.org/znet/viewArticle/18895

xxxiiiApril Howard, “Venezuela: Creating and Endogenous Cooperative Culture,” UpsideDownWorld, 4 септември, 2008, http://upsidedownworld.org/main/content/view/1457/35/

xxxiv Hellinger, “Defying the Iron Law of Oligarchy I,” 29.

xxxv Eva Gollinger, The Chavez Code: Cracking US Intervention in Venezuela, (Northhampton, Massachusetts: Olive Branch Press, 2006).

xxxvi“Teachers and Students Tie Up Tegucigalpa,” Honduras Resists, 4 ноември, 2010, http://hondurasresists.blogspot.com/2010/11/november-3-2010-teachers-and-students.html#

xxxviiGreg Grandin, “Fact Checking Lanny Davis on Honduras,” Huffington Post, 10 август, 2009, http://www.huffingtonpost.com/greg-grandin/fact-checking-lanny-davis_b_255900.html, Много любопитен дебат между Грег Грендин, историк в Ню Йорксия Университет и адвоката на Хилари Клинтън, Лани Дейвис може да се намери тук: http://www.democracynow.org/2009/8/7/honduras

xxxviii Robert Naiman, “The Minimum Wage and the Coup in Honduras”, Huffington Post, 7 август, 2009, http://www.huffingtonpost.com/robert-naiman/the-minimum-wage-and-the_b_254023.html

xxxix Benjamin Dangl, “In the Shadow of Paraguay’s Coup,” Counterpunch, 7 август, 2012, http://www.counterpunch.org/2012/08/07/in-the-shadow-of-paraguays-coup/

xl “Antonio Trejo, Honduras Rights Lawyer, Killed at a Wedding,” BBC News Online, 23 септември, 2012, http://www.bbc.co.uk/news/world-latin-america-19695587

xli Carroll, “Noam Chomsky Criticizes Old Friend Hugo Chavez

xlii Филмът може да бъде гледан със субтитри на български тук: http://www.vbox7.com/play:cb83ae9bc3

xliiiКъдринова, „Латинска Америка в Българските Медии-Какво Липсва?,” 109.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s