Загубената кауза? Протестите срещу Закона за горите и общите блага

Понятието „общи блага”[1] – стоки и услуги, които се управляват от и служат на интересите на общността, която ги произвежда – отново привлича вниманието на европейските социални движения. Различни теоретици и учени подхванаха с нова сила дебата за това кои са тези блага, организации се захванаха да ги бранят, а тази година в малък частен колеж в Торино, Италия, дори беше създадена „Европейска харта на общите блага”[2]. В последно време Италия е най-добър пример за успешно и положително връщане на темата за общите блага и в партийната политика, и в социалните движения. След референдума, който спря приватизацията на водните услуги, италианците заговориха и за културата като за общо благо. Редица държавни театри в цялата страна бяха окупирани и реорганизирани. Актьори и сценични работници започнаха да ги управляват хоризонтално и безплатно в имено на гражданите. За първи път това се случва в Teatro Valle, първият обществен театър в Рим, който е окупиран от юни 2011, но неговият пример е последван от театри в Милано, Неапол и други градове. В редица европейски държави, като Австрия и Германия, на преден план също излиза въпросът за водата, а в други – за подслона на бездомни и хора в неравностойно положение и мигранти (Испания, Франция). Към борбата за общи блага, този път дигитални, спада и пан-европейската кампания срещу споразумението ACTA, засягащо правата върху интелектуалната собственост, против което протести се проведоха и по българските улици.
Всички тези кампании бяха ясен сигнал, че мобилизационната рамка на общите блага може да събере в солидарни протестни действия и съзидателни организационни инициативи различни групи от населението. Протестите срещу „Закона за горите”, както и други кампании в България през последните години, обаче, показват някои проблеми не само в теоретичен план, но също и в практическото въвеждане на понятието „общи блага”.
От 2007 България е свидетел на нестихващи природозащитни протести. Протичащи главно в столицата, тези вълни на масова мобилизация бяха предизвикани от приватизацията и застрояването на защитени природни местности. Да си спомним, че процесът на приватизация и строителството бе подпомогнат и ускорен от държавата чрез два закона. Законът за собствеността от 1999 г. регламентира прехвърлянето на собствеността на държавни имоти на общините, които пък, от своя страна, с нетърпение започнаха да я разпродават на безценица на предприемачите. Законът за собствеността от 2005 г. позволи гражданите на ЕС да купуват земя в България. На последствията сме свидетели всички: лавината от незаконно и нерегулирано строителство превърна много местности с природно и културно значение в бетонен ад и унищожи водоизточници, почви и обиталища на растения и животни. Въпреки че през 2007 г. 34.3% от територията на България стана защитена по силата на мрежата Натура 2000 на Европейската комисия и по Директивите на птиците и за хабитатите, а Комисията започна наказателни процедури срещу България за нарушаване на тези споразумения, строежите не спряха. Българските правителства подмолно маневрираха между интересите на едрия бизнес и изискванията за европейска интеграция. Това породи реакция от т. нар. от медията „еколози” – защитниците на околната среда, които започнаха да протестират срещу незаконното строителство и унищожаването на природата през 2007 г. Към каузата се присъединиха хиляди граждани, най-вече на София. Вече сформираните мрежи от протестиращи граждани задействаха и други протести през следващите години. Дебатите в Парламента на законите за генетично модифицирани организми” (ГМО), срещу добива и изследванията на шистов газ и потайното подписване на България под споразумението ACTA бяха съпроводени от протести и спонтанни акции и окупации предимно в София. Като резултат на тези протести, добивът на шистов газ и производството, търговията и изследванията на ГМО продукти бяха забранени, а решението за АСТА беше делегирано на представителите ни в Европейския парламент. Към тази поредица успешни демонстрации можем да включим и протестите срещу прословутия „Закон за горите” от 2012 г., който беше явно поръчан от шеф на Първа инвестиционна банка Цеко Минев, така че неговата компания „Юлен” ООД, управляваща ски съоръженията в Пирин, да получи пълен контрол и над тези на Витоша. След два дни протести и десетки арестувани граждани, Бойко Борисов – представител на изпълнителната власт, на която не й беше работа да се намесва в работата по закон, останал в пространството между Парламента и Президента – се срещна с протестиращите. Росен Плевнелиев поиска вето в събота сутрин, Законът за горите бе прегласуван и отпаднаха спорните му текстове, а останалото, казват, е история.
Много екологични организации изтълкуваха тези протести като недвусмислен успех. Но, при по-внимателно вглеждане, едва ли можем да кажем, че това, което се случи, вещае „добър ден за българската демокрация”. Не само че бяха потъпкани демократични процедури, за да бъде постигнат успех с един закон, докато други спорни текстове (като този за терените около хижите) бяха заложени като бомба със закъснител в други закони. Не само че това беше второ вето за една и съща седмица, което Премиерът подшушна на Президента и той козирува като редник. Но изобщо какво ни казва успехът на този протест на фона на толкова много мълчание в българското общество за безмилостната приватизация и комерсиализация на всяка сфера от живота ни през последните двайсет години? Дали, подобно на други движения за правото на равен достъп до некомерсиални общи блага в Западна Европа, нашите протести са знак, че чувството за социална солидарност и общност все още тлее в страната ни?
Протестиращите срещу „Закона за горите” в София използваха лозунги и символи, вдъхновени от тези на Occupy Wall Street и други протести срещу приватизацията на услуги и орязването на бюджети в развитите страни. И все пак, въпреки факта, че няколко антикапиталистически лозунга се появиха по площадите, по-голямата част от протестиращите отказаха да обсъждат „Закона за горите” в по-обща рамка: като компонент на безмилостната приватизация на България. Основният лозунг: „Долу Цеко от Алеко”, приканващ олигарха да не се лакоми да заграби Витоша, сякаш забравяше, че олигархични практики съществуват и в политиката, и във всички отрасли на индустрията, търговията и услугите, раздадени на икономическите елити без контрол от страна на държавата. Капитализмът – дума, която протестиращите се свеняха да споменават – се дискутираше като проблемен не като форма на икономическа организация изобщо, а като такава, която тук функционирала „в корупционна среда”, в своята недостойна „ориенталска” версия. Много от становищата, изразени както при протестите на улицата, така и в онлайн форуми, разпознаваха и в Цеко, и в селяните, тръгнали да протестират срещу отмяната на Закона за горите, нарушители не на друго, а на заслужената качествена консумация и отдих на трудолюбивата софийска средна класа. Наложи се един вид „цивилизован”, „интелигентен”, „мирен” протест, угоден за средната класа, която се харесва именно в тази светлина и удобно отписва всички размирни, бунтовни форми на недоволство като неинтелигентни, без-умни. След като в първите дни на спонтанни протести адвокатите на природозащитните организации бяха сред блокиращите Цариградско шосе, след „жеста” на Бойко Борисов към тях, какъвто недвусмислено представляваше ветото на Плевнелиев, представителите на същите организации започнаха да съветват протестиращите да не окупират улицата. И не само това: явно за да върнат жеста, те започнаха да заплашват, че няма да оставят адвокатите си да защитават нови арестувани граждани, дръзнали да не изпълнят нарежданията им и да продължат протеста, вече срещу политическия произвол на Премиера. Обсъждания на демокрацията и управлението на Борисов бяха изключени и избутвани от сцената на протестите като неизгодни за „общата кауза”. Вместо това, протестиращите бяха помолени да дойдат на мирен, разрешен протест, да донесат ски оборудване и да се самоопределят като скиори. Не беше засегната темата, че дневната такса за ски-влек в Банско, ски-курорт, доминиран от „Юлен”, е над 50 лева. Нямаше значение и фактът, че при минималната месечна работна заплата в България от 290 лв., повишаването на цените на ски-оборудването, хотелските стаи и транспорта, ски спортът се превръща в непозволим лукс за мнозинството от населението. Явно, за „скиорите” тези подробности бяха без значение.
Протестиращите срещу „Закона за горите”, както и онези, които излязоха на улицата срещу шистовия газ, ACTA и ГМО, не показаха солидарност с други протести срещу приватизацията на общите блага и услуги. Откакто тази протестна вълна започна през 2007 г., в България се случиха неизброими други по-големи и по-малки протести срещу приватизацията на индустрии, съкращаването на работни места и услуги в публичния сектор, подписването на индивидуални трудови договори, както и за увеличение на заплатите и подобряване на условията на труд. Медиите гледаха на тях „с половин око”, а камерите се обръщаха към атрактивните cool арт акции на „еколозите”. Двумесечната стачка на учителите, когато хиляди учители мръзнеха по улиците през зимата на 2007 г., остана без подкрепа от други активисти и постигна само унизителното увеличение на заплатите с 18%. Протестите на миньори, железопътни работници и земеделци претърпяха някои поражения и получиха някои отстъпки, но взаимна солидарност протестиращите не проявяваха. Представителите на средната класа от столицата – типичните участници на екологичните протести – също не се солидаризираха с никого от тези други протести дори когато на улицата излязоха служителите на БАН, университетските преподаватели и студенти. Нещо повече – протестите през юни 2012 г. съвпаднаха с увеличението на цената на електроенергията с 13%. В страна, където 2.2 милиона от общо население от 7.7 милиона души са пенсионери с доход около 150 лева на месец, това увеличение вече означава, че сметките за ток надвишават половината от месечната пенсия, с която едва се живее. Независимо от факта, че, дни преди това увеличение, хиляди българи излязоха на улиците, за да поискат запазване на природата и гората, поскъпването на цените на тока не получи никакво внимание от екологичните организации и протестиращите за гората. Протест, организиран през мрежите, създадени около недоволството от Закона за горите, доведе на езерото „Ариана” десет души. Наред с това, когато хората от планинските райони дойдоха да протестират в София, разпознаваеми лидери на „еколозите” и „скиорите” съветваха гласно хората от еко-протестите да отидат „да ги снимат”, но „без да говорят” с тях, все едно са зли пришълци, които не могат да изразят валидна гледна точка. Напълно пренебрегнат беше фактът, че насред рецесията, нестихващата икономическа криза и хроничната безработица и бедност извън София, за много от тези дребни земевладелци възможността за продажба на земята им и обещанието на инвеститорите за работа в сектора на туризма е единствената светлина в дъното на тунела. Протестиращите срещу „Закона за горите” не потърсиха дебат и не обсъдиха стратегия, която да адресира опасенията на селяните. Те само повтаряха мантрата „Селяните ще ни разберат, защото и те като нас обичат гората”.
Разглеждането на протестите срещу „Закона за горите” през призмата на общите блага въвежда и друго ниво на сложност в анализа на тази гражданска мобилизация. За хората в Централна и Източна Европа, които са закърмени с неолиберална идеология, където антикомунизмът върви ръка за ръка с индивидуалистични антикомунални настроения, да се говори за „общи блага” изглежда като загубена кауза. Мнозина предпочитат стратегия, в която могат наслуки да избират каузите си: срещу приватизацията на природата, но за приватизацията на индустрията и услугите; срещу намесата на олигарсите в замърсяването на водния и почвен ресурс, но за намесата им при безмилостното „управление на човешкия ресурс”; срещу орязването на средствата за „висококачествени новаторски изследвания”, но за „ефективност” и „здравословна конкуренция” в сектора на образование и работа. В същото време, участниците в дебатите във фейсбук и обществените форуми, свързани със съпротивата срещу Закона за горите, не само не криеха, но и гордо заявяваха елитарните си произход и позиция и правото си да извоюват права и свободи именно като такива. Размяната на реплики се съсредоточи върху запазването на индивидуалната свобода и възходяща социална и географска мобилност (на Запад) на „заслужилите”. Както написа Георги Деянов, авторът на един добил популярност сред протестиращите „манифест” – „Добро утро! Ние сме децата на прехода”: „Против сме олигархичният елит да стои извън закона и да монополизира всички сектори на стопанството, политиката и обществения живот.” А след едно изречение пак той добави: „Против сме каквото и да било ограничаване на свободния достъп до възможности за реализация[3].” Такава, противоречива, остава и поуката от протеста на „еколозите”, „скиорите” и „децата на прехода”.
Наред с това, както твърди Жоан Субиратс[4]: „Когато говорим за „общи блага”, ние трябва неизменно да ги отнасяме към общността и отношенията, които ги поддържат… към взаимоотношенията, социалните ценности и правила, процесите на участие и/или мобилизация и нормите, които помагат да се организират тези ресурси и да се употребяват и управляват колективно”. В България неолибералният дискурс и идеологията на „развитието” все още контролират въображението на по-голямата част от хората: и фермерите, и средната класа софиянци проповядваха по площадите „правилното” капиталистическо развитие, изконната вяра на прехода в саморегулацията на пазара чрез свободната конкуренция, която вяра дори световната финансова криза и дълговата криза в Европа не успяха да разклатят. Както един от членовете на коалицията „За Витоша” заяви по време на публичен дебат на темата за общите блага по време на фестивала Трансевропа в Социален център Хаспел: „Как така ски-лифтът и пистата да се управляват от хората от селото?! Само един частен собственик и капиталист може да го развие добре при здравословна конкуренция”. В текста си „Комуналното и деколониалното”[5] Уолтър Миньоло дава пример от Боливия, на който основава твърдението си, че, при преместване извън европейския контекст, общите блага стават „общностни” (комунални), вместо „общи”[6]. За страни като Боливия, където мнозинството от населението отвъд белия колониален елит от поколения произвежда благата си в социално-икономическа организация, включваща всички членове на общността, комуналното управление на ресурсите не е нова практика. Това е жива история, която може да бъде преоткрита и спасена и от капитализма, и от настояването на Запада всички блага да бъдат общи, т.е. да принадлежат на консумиращите класи в западните страни. Този подход, обаче, изглежда неприложим за региони като Източна и Централна Европа, където понятието за местна общност (local community) е единствено абстракция, преведена от документи на западни агенции за развитие; където формите на колективно управление на ресурсите са изчезнали безследно благодарение и на патернализма на държавния социализъм, и на бруталната приватизация на всяка сфера на стопански живот след него. С пълното зачеркване не само на отрицателните, но и на положителните практики на социалистическия режим, ние продължаваме да подриваме основата, върху която могат да се изградят някои практики на комунален, общностен живот, базиран върху елементарни принципи на солидарност, справедливост и споделена отговорност. Крайно време е някои от тези практики да бъдат изровени от бунището на историята и да бъдат изследвани внимателно и отново, а не просто да бъдат низвергвани от нерефлексивния антикомунизъм на съвременните български изследователи. Разбира се, с централизирана партия-държава, с управление отгоре-надолу и с репресивния си държавен апарат, социалистическата държава също не е оставила много място за самоуправление или спонтанно организиране в общности. Именно затова е толкова трудно да се говори за „общностна”, комунална собственост и управление на ресурсите в съвременна България и Източна Европа, независимо дали в минало или в бъдеще време, но това не означава, че този разговор не може да започне отново днес.
На последно, но не и по значение място, разглеждани на фона на дебата за общите блага, протестите срещу „Закона за горите” в София разкриха един неочакван и опасен обрат. Оказва се, че крайната десница, така наречените „национални активисти”, които присъстваха с неизбежно лоби от хулигани с развети български знамена на протестите срещу „Закона за гората”, демонстрират завидна способност да обърнат дебата за „общите блага” в свой политически дивидент. В статия, публикувана в онлайн изданието на партия „Атака”, боливийските „водни войни” от 1999 – 2000 са дадени като ярък пример за отвоюване на общи блага от името на местното етническо население. В същото време, крайно дясната ВМРО започна кампания в подкрепа на етнически българи, чието електричество или водоснабдяване е спряно от частните фирми, контролиращи тези услуги. Последната партия е също така все по-активна по въпроса за поскъпването на електроенергията и водата и в момента регистрира граждани, желаещи да се включат в референдум „отдолу” срещу управлението на водните ресурси от френския монополист „Веолия вода”. В опита си да зададат новите параметри на масовата мобилизация, крайно десните партии защитават общите блага по изключително перверзен начин: като достъпни само за етнически чистите българи. Те обвиняват роми, турци и нарастващото мигрантско население за отстъпките, които държавата им прави, особено когато предизборни кампании плащат сметките за ток в ромските квартали. Подобна, силно изопачена версия на борбата за общи блага създава симпатии между „българите” и расистки настроения към всички други общности сред все по-широкия електорат на екстремистите.
Завземането на дискурса за общите „блага” от крайната десница, докато либералните елити, които принципно се противопоставят на расизма, се борят за природата, но не за достоен живот за всички хора, е знак за сериозна криза в обществото ни. Истина е, че целият проблем за това дали достъпът до „общите блага” се определя на национално, местно, регионално или глобално ниво, си остава много централен и предстои сериозен дебат. Той поставя отново въпроса за прословутия „национален суверенитет”, който проамерикански либерални елити и западни интернационалисти отхвърлят с чувството за превъзходство, породено от собствения си космополитизъм. В същото време, обаче, в един задушаващ се от криза и неравенства свят, изглежда поразително недалновиден изборът на така нареченото „гражданско общество” (съставено основно от софийската средна класа) да се фокусира върху собствения си ненакърним достъп до „общи блага” за консумация и отдих, а не към по-широкото преразпределение на достъпа до стоки и услуги. Време е да се отвори дебатът за алтернативни начини за управление на ресурсите и в търсене на нови форми на обществена и общностна солидарност. Дебатът за общите блага ни припомня забравени в България аспекти на политическо въображение и действие, като солидарност, самоуправление и политическа общност. В контекст, в който социалната тъкан в България загива под наслоените пластове антихуманен индивидуализъм, тя спешно трябва да бъде изтъкана наново. Понятието „общи блага” може да помогне да се съживи дебатът за нови форми на организация, като не се оставяме да бъдем хванати в капана на неговите колониални или националистически мотиви.

[1]Версия на тази статия със заглавие „Debating the “commons” in post-socialist Bulgaria” е публикувана на 06/08/2012 в страницата за коментари и анализи openDemocracy: http://www.opendemocracy.net/mariya-ivancheva/debating-“commons”-in-post-socialist-bulgaria
[3]Георги Деянов, „Добро Утро! Ние сме децата на прехода”, вестник „Дневник” http://www.dnevnik.bg/analizi/2012/06/18/1848514_dobro_utro_nie_sme_decata_na_prehoda
[4]Joan Subirats, The commons: beyond the market vs. state dilemma, в openDemocracy 12/07/2012 http://www.opendemocracy.net/joan-subirats/commons-beyond-market-vs-state-dilemma
[5]Уолтър Миньоло, „Комуналното и деколониалното”, превод на български Николай Кърков http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/242-the-communal-and-the-decolonial-walter-mignolo
[6]Според Уолтър Миньоло, терминът „общото” се корени в разбиранията на Западната левица за егалитарно разпределение на ресурсите на определена политическа територия. „Общностното” се основава на различен тип социално-икономическа организация. Миньоло дава пример аию-ту: система, при която дадена разширена родова общност управлява съвместно определена територия и цялата й екосистема. Тя е просъществувала при индианците Аймара и Кечуа, въпреки многовековното управление на белокожи и смесени елити.
Автор: Мария Иванчева
Публикувано във в-к Култура

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s