Може ли Богородица да стане феминистка?

“Русия” често служи като отправна точка за българкия политически мироглед. Русия в кавички, защото не става дума за конкретната страна, със специфичните й социално-исторически процеси, позицията й в международните отношения, нейната култура, изкуство или друго конкретно нещо. Става въпрос за начина, по който те символизират един анти-исторически ( и геополитизиран ) мироглед, смесващ идеологически отломки от края на студената война и ориенталистко-расистки клишета. Тук “руската душа” е своебразна мисловна отправна точка, спомагаща на хората да се оразличат, да мислят за себе си като леви или десни, стъпвайки на въображението си за това какво “всъщност” е Русия. Всичко вече е разпределено между “русофили” и “русофоби” и стъпката отвъд е със статута на богохулуство, разкъсващо космологията, която прави политическия дебат в България възможен. Всички са принудени да са родени експерти “по Русия”, да имат “информирано” мнение за глобалната енергийна стратегия на Барозу и Путин, за точните количества залежи на газ, колко точно ефективна/неефективна ще е АЕЦ Белене и др. Но винаги тази “информираност” е белязана от една предпоставена идеологическа схема за това какво Е “Русия” като такава, независимо какво конкретно се случва, ние по принцип “си я знаем”. Всички знания (разбира се в профанизираната им кръчмарска версия) – геоинженерни, исторически, икономически, физически, по история и теория на изкуството и др. – могат да се сведат от отговора на аксиоматичния въпрос: “Кефи ли те Русия?”

Залозите на русофилофобията в България се изменят радикално в противоречивата й история и вероятно заслужават принципно внимание. Но днешните политически прегрупирания около споменаването на ключвата дума “Русия” не винаги са имали идентичен със сегашния характер, а се изменят (труизъм, но често се забаравя) със социалните и историческите промени в отделните страни. Макар и вероятно в значително количество от случаите да важи една есенциализираща представа, то предположената същност се променя.

Случаят Pussy Riot в България

Това беше много отчетливо покрай делото срещу Pussy Riot – руската анархо-феминистка група, основана през 2011, която организира серия провокативни пърформанси. Най-известната им акция беше на 21 февруари, когато групата организира “пънк молитва”, в която заяви исканията си към Дева Мария да разкара Путин и самата тя да стане феминистка. В резултат 3 жени от групата бяха арестувани и осъдени на 2 години затвор с аргументите, че това било хулиганство, защото наранявало чувствата на православните християни в Русия. Pussy Riot извикаха в църквата “Богородице, изгони Путин”, но посланието се движи обратната посока. Тоест, въпреки че призоваха Богородица за намеса в политиката на държавата, една от причините за протеста на групата е именно смесването на държавната и църковната власт. Но когато видни леви български интелектуалци оправдават държавната репресия срещу артистките заради “накърняването чувствата на православните християни”, не пропускат ли и и момента на самия повод за протест? Интересно е и да се наблюдава как българската мейнстрийм левица (включително и тази, която се мисли за анти-капиталистическа и анти-системна) интерпретира (оправдателно) обвиненията, стигайки до натурализация на репресията и заема доста анти-женски, десни и консервативни позиции. Дори Радан Кънев от ДСБ се учудва от негативните морализаторски тиради срещу Pussy Riot от страна на леви интелектуалци, но, от друга страна, пак обръща нещата в клишето PR = борба за демокрация в “Путинова Русия”. Самият Путин, от своя страна, каза, че има доверие на съда и че не му се меси.

Подробното преразказване на самото събитие вече е ненужно – изписа се предостатъчно, а проследяването на безспирно множащите се текстове е невъзможно. Проблемът е в това, че те попадат в накратко споменатите в началото идеологически схеми. Макар и да има известни изключения.[Боряна Росса направи прекрасна критика на проблемните моменти при (либералните) им защитници и как те приемат идеи, които спомагат за възпроизводството на патриархата, довел, до голяма степен, до тази и сходни форми на репресия. Така феминисткият потенциал на акцията се загубва и често деградира даже и до мизогиния].

Няма съществена разлика между коментари за “средновековни методи – в съответствие с традициите на болшевизма” и това, че в Русия “има свещени неща, с които човек трябва да е внимателен. Църква, Бог, вяра – там не се пипа или пък, че “държава с история и географски особености като Русия” не можело никога да е демократична, което важало и “за някои други части от Изтока”. Макар и трите мнения да извличат коренно различни заключения (по-скоро морални оценки), тръгват от изключително сходни предпоставки, между другото идентични с тези на редакционния коментар на в-к Дневник, които пък привидяха “елементи на конфликт на цивилизациите” с “постмодернистичния Запад”, в който религията била позабравена. Няма съществена разлика и с протеста в подкрепа на Pussy Riot в София, които се обявиха като “протест против комунизма”, или поне това беше предпочетения мотив от страна на в-к “Дневник”.

Пънк, частна собственост и обществен ред

Обвинението в Русия отказва да разглежда акцията като политическа, а твърди, че става въпрос за хулиганство и нарушаване на обществения ред, а този ред е разбиран изключително конкретно. Твърди се, че Pussy Riot са целяли не друго, а накърняването на религиозните чувства на правоверните православни чрез външния си вид и езика си. “Протойерей Вселовод Чаплин” твърди, че за вярващите юридическите подробности не са от значение, тъй като пънк молитвата е била извършена на общинска собственост, а не на територията на църквата. Това е в интересно противоречие с опитите на традиционните леви в България да използват всякакви реторически хватки, за да обяснят, че “всъщност” не може да става въпрос за истинска политическа критика, защото Pussy Riot са нарушили светостта на частната собственост, освен всичко друго, следователно имат вина (морална вина, а не правна, защото не са съдени за такова нещо). В същото време, огромни части от сградата на тази църква (над 90%) са отдадени под наем на частни лица за автомивка, паркинг, автосервиз, както и за организиране на корпоративни партита  (виж тук). Но очевидно, поне според обвинението, неканоничните дейности са богоугодни, когато спомагат за възпроизводството на капитала.

Друг важен момент, от същата легалистка гледна точка, е следният: пънк молитвата не е извършена по време на служба и храмът тогава е бил отворен и за множество други хора, които потенциално биха могли да накърнят чувствата на част от вярващите, носейки неприлични дрехи като къси панталони, поли, обсъждайки новата песен на Азис или Мадона, както и други. Т.е. наранените вярващи са разбрали за страданието си, предизвикано от тази акция, едва от телевизията, наранени, както редовно са наранявани, от множество други греховни сцени, на които са принудени да стават свидетели по сходен начин чрез медиите.

Основното обвинение: наранените чувства на вярващите

Основното обвинение е в нараняването на чувствата на православните и следователно това било акт на хулиганска проява, нарушаваща “обществения ред”. Аргументът за наранените християни постоянно се изтъква и от мейнстрийм левицата в България. Едва ли не в Русия всички вярващи вкупом са се почувствали засегнати. Макар и често да възприемат себе си като симпатизиращи на Русия, то това не значи, че се интересуват от реално случващото се в страната – свеждат източниците си на информация до корпоративните медии. “Русия” тук не е нищо повече от вече спомената отправна точка за самоопределение, следователно – всеки изживян опит от отделни събития винаги трябва да се нагоди към геополитическата мисловна схема, нужна за самоидентификация. За това не е и учудващо, че координационната система, чрез която осмислят случващото се, е изключително сходна с тази на десницата.

Обсесивната отбрана на чувствата, също така, е много проблемна за демокрацията, защото потенциално всичко, разклащащо общоприетото за нормално и естествено, може да нарани чувствата, като така казването на истината се затруднява. Както и критическата историография може да засегне определени национални чуства, например истерията около “митът Батак” отпреди няколко години.

Важното тук е това, че в Русия именно аргументът за наранените чувства беше разкритикуван от много православни, но този момент се забравя, защото иначе политическата космология би била разклатена. Например, група прогресивни православни християни написаха отворено писмо в защита на Pussy Riot и то събра хиляди подписи. След произнесената осъдителна присъда един свещенник напусна църквата, заявявайки, че не се отказва от християнството, а изрази несъгласието си със сливането на държавна и църковна власт. Именно това сливане е едно от най-важните неща в Русия и вероятно най-радикалното различие от съветска Русия оприличавайки я по-скоро на царската. Това беше отбелязано и от подсъдимите, например Надя, която говори в последната си реч в съда. Самите членове на Pussy Riot никога не са се заявявали като противници на църквата, а дори част от тях са вярващи – като Мария, която работи като доброволец в една православна организация. Разбира се, има и православни, които активно се обявяват против Pussy Riot. Такива са московските рокери от “Hell’s Angels” (забележете напрежението между името и претенцията за правоверност), които организираха колективно каране на мотор против “пънкарския сатанизъм” на групата. Сцените на съюзяване между крайно десни рокери, национализъм, религиозен фундаментализъм и църковния елит не са непознати и у нас. Пример за това е случая в Батак, когато висши духовници и рокери извършиха впечатляващ пърформанс, включващ свастики, кръстове, мотори и катерене по черковни покриви.

Прогресивната защита на религиозната държава

Сливанията между църквовния елит и крайно десния религиозен фундаментализъм, от една страна, и икономическата и политическата власт, от друга, в Русия придобиват интересни измерения. Такива са крайно консервативните и анти-либерални теории на Протойерей Дмитрий Смирнов, който наскоро обясни по повод на Pussy Riot, че зад феминизма и пънка стоят демонични сили, които ще доведат до апокалипсис, а първият революционер бил самия дявол. Руският патриарх Кирил, пък, обяви путиновото управление за “Божие чудо”, по-рано тази година.

Без да проявят каквато и да е критичност към тези явления, много “леви”, защитници на руската държавност и религиозност, изказаха мнения, които изцяло нормализират теократичните управления, твърдейки, че ако например “преобладаващото население е християнско е съвсем демократично да си налага закони против угнетяването на усещанията си” (мнение от фейсбук). Ако човек чете българските леви тълкуватели на събитията ще реши, че руският народ вкупом се е почувствал емоционално засегнат и е осъдил групата, както и че всички християни там са с определени фетиши към моторите, кожените дрехи, скъпите часовници и консерватвните идеи. Още повече – бихме стигнали до извода, че има някаква органическа връзка между руснаците, религията и консервативните ценности, както и че всеки дръзнал да изкаже различно мнение е едва ли не задължително неолиберален, про-западен, анти-руски и пр. и пр. Всъщност тези твърдения са същите (но по огледален начин) като тези на десните, в чието въображение Русия е евкивалентна с някакъв (често “азиатски”) тоталитарен режим, в който какъвто и да е плурализъм е невъзможнен по дефиниция.

 

Подобен случай познат у нас (но за огромно съжаление не до тази степен) е този на руския художник Олег Мавромати, който потърси убежище в България, защото в Русия беше заплашен от затвор за изкуството си. Става въпрос за сцена от филм, която бе интерпретирана (от определени руски православни християни) като греховна и това предизвика завеждането на дело срещу него(виж тук и тук и тук). Мавромати ясно заявява, че също е вярващ християнин, но правото, инструментализирано от крайно десни християни, се опитва да инститицуонализира определени форми на религия като правилни, а отклоненията се санкционират като нараняващи чувствата на “истински” правоверните. Случаят на Олег Мавромати далеч не е единствен и много артисти в Русия са преследвани по същите причини, но, за жалост, корпоративните медии не се заинтересуваха колкото сега, а и вероятно капацитетът за политическа употреба не е идентичен с този на Pussy Riot. Успехът на PR да мобилизира такива политически сили и символи на поп-културата, след които е много лесно да се правят дръзки политически заявления в страна като България. Външно министерство, например, сега писа декларации в защита на Pussy Riot, но не и за останалите подобни случаи в Русия.

Лявата гледна точка (в България) ни предоставя странни оправдания на тежката репресия. Например: така било и в останалите капиталистически страни (“за далеч по-невинни посегателства, срещу банковата система например, се лежи горе долу толкова из Европа”(пак от фейсбук), следователно е демократично и Русия да извършва близки до тези действия. Още по-екзотично, от друга страна, е окачествяването на въпросната реторическа стратегия (но и на всяко твърдение, че Русия не е уникална в тези си действия) като “сталинизъм”, защото истината била една – “на Запад такъв отчаян протест не може да се случи, защото има демокрация“. Ако приложим същата логика, то трябва да кажем, че вестник Гардиан е сталинистки, защото дръзва да пише за идентичен случай в Испания, когато испански артист е заплашен от затвор за “нараняване на религиозните чувства” по повод филм (отпреди 30 години, но излъчен едва през 2004 г.) на тема “как да сготвим Исус Христос”. Обвинението в богоборство и нараняване на християнски чувства е повдигнато от консервативна католическа организация, а само гаранцията за подсъдимия е на стойност 200 000 евро. Още по-показателно събитие, в тази посока, бе ареста на немски имитатори на Pussy Riot, чиято пънк молитва в една Кьолнска катедрала може да им доведе по-дълги присъди от тези на оригиналнитеруски, до 3 години, а аргументите на обвинението също се фокусираха върху религиозните чувства(http://www.thelocal.de/national/20120823-44541.html). Случаят с немските активисти също беше използван от българските леви, за да оправдаят справедливостта на руското правосъдие, нормализирайки режима на Меркел като легитимна отправна точка за това какво е справедливост.

Макар и (мейнстрийм) левите (в България) да са прави за това, че тази репресивна загриженост за чувствата на вярващите не e собствено руска, а съществува и в “развити демокрации”, то това не е породено от някаква естествена и природна държавна защита на обществено-духовния ред. Тя не е част от нормалния ход на нещата, макар и капиталистическата светска държава, както обстойно обяснява и Маркс (да не се разбира в опростенческия смисъл на често погрешно цитираната теза за религията като опиум на народа!), винаги да е била в противоречиво отношение с религията и оттам със собствения си (заявен като) светски характер.

“Феминизмът трябва да си има граници”

Притесненията относно феминизма на Pussy Riot, обаче, се споделят не само от хора като Смирнов. В България такива мнения могат да се намерят и сред определящи се като леви, които изразявят опасенията си от “крайния феминизъм”, “близък до ЛГБТ движенията” и затова “защитата на хора близки до тях” не била учудваща. (всичко това са цитати от фейсбук). Pussy Riot дори се осмелили да си признаят, че “изповядват” феминизъм “и то краен” с тези си “акции на анархистичен протест”, но било чудно “как се приема поведението им за нормално и се вписва най-малко като уважение към вярата на други хора и това разни природозащитници го приемат за съвсем нормално, даже се чудят как така това е храм едва ли не”. Аргументът относно природозащитниците е твърде любопитен, защото би могъл да бъде разбран, че по принцип природозащитниците защитават естествения (природен) ред и следователно е необходимо да защитават “естествената” позиция на жените, която е разклатена от феминистката (а феминизмът трябвало “да си има граници”) екологична заплаха. Друг прогресивен гражданин пък заявява, че може да не “ми харесва да ходя на работа с панталон, а колежките с къси поли, но не мрънкам. Така че като влизат в храм, да имат приличие поне малко, това не е плаж или стриптийз бар.” Всичко изглежда, че има своето отредено от съдбата място и не бива да бъде размествано!

Притеснението от “крайния феминизъм” се споделя не само сред спонтанните мнения във фейсбук от разнородни “леви” критици на Pussy Riot, но и в серия статии по темата. Например Александър Симов (който написа поне 3 статии за случая), безспорно най-добрия журналист на в-к Дума, а и въобще сред най-добрите прогресивни журналисти у нас, в “отворено любовно писмо до най-красивата от Pussy Riot”, загрижено съветва активистката, че когато един ден дъщеря й поиска от нея да “й сготви, феминистката трябва да изостави поне за миг бунтарските четива за превъзходството на вагината и поне един път да се опита да прочете кулинарна рецепта от край до край.” Освен нестандартната (меко казано) “теория” на феминизма, има и симптоматична нормативна хипотеза за това какво трябва да е “истинското” изкуство: “Ако обявяваме сбърканото за култура, въздигнем перверзното в норма и твърдим, че нечистотата е начин да станем ангели, тогава какъв е смисълът от изкуството въобще?”. Параноята от това, че най-голямата заплаха за съвремието идва от нечистите опити за превръщането на ненормалното в нормално (под формата равенство за малцинствата, жените и на други потиснати групи хора) по-принцип е по-скоро типична за дясно-консервативния политически спектър. Било то по-умерени, като при съветския дисидент Владимир Буковски, който обяви разкритието си, че съществува глобален “пъклен план за разрушаване на обществата”, реализиран от страна на ”активистите на различни малцинствени групи – хомосексуалисти, феминистки, религиозни общности и др.”, до най-крайните проявления, като това на норвежкия терорист Брейвик, който оправда действията си като съпротива срещу “културния марксизъм”, който именно бил в основата на въпросния “план” за разбървкването на нещата и техните места. Страхът от нарушаването на границата на нормалността, морала и т.н. е и страх от равенството, защото феминисткият проект (а и всички прогресивни еманципаторни проекти) действително изисква предефиниране на множество, считани за нормални, практики (напр. “жената в кухнята” и тн.). Разбира се, Симов (или традиционната левица като цяло) не може да бъде обвинявана в подобни неща по никакъв начин – абсолютно излишно и дори смешно би било да се морализира или обвинява някой заради недостатъчна праведност, честност или автентичност спрямо лявото си самоопределение. Идеите, както знаем от Алтюсер, не са въпрос на чист морален избор, а са вкоренени в специфични материални практики. Следователно интересното е нещо съвсем друго, а именно – какви са социалните условия, предпоставящи към тактическото възприемане на изявени консервативни позиции с идеята да се защити не режима на Путин (това би било абсурдно), а вече спомената мисловната схема, която спомага за политическата самоидентификация у нас. И по-конкретно, какви са структурните условия, които правят този процес възможен и необходим, т.е. защо няма алтернативни отправни точки на които да можем да стъпим, защо не е възможен алтернативен разказ?

Паметници

В Русия много активисти сложиха маски върху различни паметници в знак на солидарност с Pussy Riot, а сходна акция беше организирана и в България. Дали тези акции са сходи и приликата не е само привидна? В България акцията беше заявена от “група човеци”, както се подписаха, поставени бяха маски на Паметника на съветската армия в София, а в изявлението пишеше, че:

Свободата на изразяване е основно човешко право, защитено от руското и международното право. Тоталитарният режим на Владимир Путин трябва да го признае и да спре да тероризира своите граждани. Пуси Райът (Pussy Riot) е вдъхновяващ символ на борбата за демокрация в Русия.

Tук възприемането на глобалната хегемонна идеология (човешки права, борба на достойни демократични индивиди срещу тоталитарния терор и т.н.) се преплита със скрити расистки предпоставки (Русия = комунизъм = тоталитаризъм = Путин = СССР и т.н.). Вероятно понятието расистки предпоставки е твърде неточно и пресилено. Може би, действително би било коректно да се ползва друга дума (напр. расиализация), но дори думата расизъм, на определено ниво, макар и да не е някакъв научен термин, също е защитима. Не става дума за директен расизъм, а за (несъзнателни) расистки предразсъдъци. Специфичната комбинация между анти-комунизъм, ориентализъм и анти-русизъм не е точно расистка в смисъла, в който сме расисти, когато казваме “японците ме нервират”, а е расистка в смисъла, в който казваме “ромите обичат да пътуват и пеят” или, много по-точно, когато казваме “южните народи са мързеливи”. Без оглед на полемичния й заряд, думата “расистки предпоставки” би могла, с относително висока точност, да окачестви крайните форми на есенциализация: неспособни да отличат етническа принадлежност, националност, многонационалната съветска държава, руската империя преди 1917 г. и сегашната (все по-етническа) руска държава, доста различни политически идеи (комунизъм и православие) и т.н, но накрая всички тези разнородни явления могат да се извлекат от кръвта и земята. Трагедията на този способ на символизация на “Русия”, обаче, идва от това, че тя не е монопол на десницата.

По важното тук е, че такава позиция попада изцяло в господстващия идеологически “анти-тоталитарен” проект за “демократизация”. Те се мислят за антисистемни в рамките на системната логика.

Акцията многократно бе сравнена с миналогодишната трансформация на паметника в американски супер герои: “В крак с времето”, която макар и да съдържаше потенциал за критическа интерпретация (виж тук и тук) то не е нужно тя да е била възнамерена от самите артисти. Тогава, в своя статия за случая, Боряна Росса написа, че “дори тези графити да критикуват и миналото, и настоящето, те не предлагат алтернатива. А оттук накъде? Може би към цървулите и тракийските съкровища?” Нейното предусещане на дефицита на утопия (отвъд националистическата) на подобен тип акция, бе споделен, по-късно, от самите художници, които заявиха, че просто искат децата им да растат с “български герои”. Самият факт, че именно този цитат беше разпознат за заглавие от редакцията на “Дневник” е показателен. Не става въпрос, че артистите са националисти, в разпространения смисъл на думата, а за това, че акцията трудно може да бъде прочетена като нещо различно от критика на липсата на национална автономия от чуждото влияние и т.н. Разбира се – това е ужасно важен проблем, но ако се изпразни от съдържание (а само като тип “писна ни от чужденци, искаме българското”), може да сочи в каквато и да е посока, националното би могло да е всичко. Критическо съдържание не беше възнамерено и сега беше възпроизведена господстващата идеология, под формата на борба с призраци (съветската армия е някак си отговорна за раждането на теократичен режим в Русия, а не, например, кървавия процес на първоначално натрупване през 90-те) и същото анти-историческо и геополитическо мислене, в което оразличаването произтича от почвата, от географията, от душата, климата, но не и от конкретните социални практики, процеси, контексти и т.н.

Същата понятийна салата е преповторена в многобройни статии, описания, интерпретации, които привидно защитават Pussy Riot, но са изпълнени със силно консервативен привкус. Иво Инджев, например, има интересно оплакване от българските художници за това, че не са взели за пример “световните звезди”, като “сър Пол Маккартни”, следователно били “жалки и незначителни”, но поне група “неизвестни човеци” отмили този “срам”, нахлупвайки маски върху главите от “Монумента на окупационната червена армия (МОЧА)”. Той също сравнява акцията с тази от миналата година, както и множеството други, които издрасквали паметника с “български символи”, но, за жалост,, непатриотичната чуждопоклонническа власт, съставена от “поклонници и угодници на Путин”, ги изтривала. Всичко това, според Инджев, бележи липсата на автентично “позорище на тоталитарното изкуство” (има предвид музей, който представя истината за миналото по идеологически правилен за съвремието начин).

Така нахлупването на маските, както и предвидимата й интерпретация, остава само привидно подобна като нахлупването на шарена маска на статуята на съветската поетеса Олга Берхолц от активистки на радикално лявата организация “Руско социалистическо движение”, като обясниха, че така не само изразяват солидарността си с Pussy Riot, но и “връщат паметника на народа”, защото по начало всеки паметник бил интрумент на властта. Подобни маски бяха сложени и на други поети с тези аргументи.

Pussy Riot като лицето на съпротивата

Трябва да се признае, обаче, един съществен проблем с акцията на Pussy Riot (той не оправдава репресията, а точно обратното!), който левите в България засягат: тя би могла да бъде употребена в защита на режима на Путин. Това би било така, ако тя (а и това става в момента) се въвлече във възпроизводството на идеологията за това, че същностно няма промени от времето на СССР в Русия, а Западът е кръвно свързан с демокрацията, индивидуализма и защитата на човешките права. Защото тази схема не е важна само в България, а спомага за извличането на легитимност, както на западната, така и на руската управляваща класа. Затвърждаването на мита за здравата и независима държавна власт в Русия, срещу която се възправят само леко разлигавени про-западни либерални интелектуалчета, е и важна съставна част от легитимността на управлението на Путин vis-à-vis неолибералния хаос на 90-те. Ако действително приемем PR за лицето на съпротивата в Русия, то това би спомогнало за легитимацията на Путин, но не е ли работа именно на левите да покажат, че това не е така и да анализират различните прогресивни социални активисти, движения художници и т.н. (чието развитие претърпя безпрецедентен бум през последната година)?

Проблемът с традиционните леви аргументи лежи в това, че не историзират “накърнените християнски чувства”, те натурализират връзката руснаци – консервативно православие и разместват причините и следствията. Сякаш тази връзка няма своя история. Но тогава каква е разликата с твърде расистките аргументи на голяма част от българската десница, в която руснаците са комунисти по рождение?! Така се пропускат причините за това теократичните практики да имат легитимност в Русия, а и възприемайки либералните предпоставки, че в Русия има конфликт между, от една страна, авторитарната държава в съюз с пасивните маси, а от друга страна, индивидуални либерални про-западни интелектуалци1. Пропускат и споменатия факт, че чрез затвърждаването на обяснителната схема (запад – свобода и демокрация, изток – тоталитаризъм и репресия) е част от проблема и ресурс за легитимация на управлението.

Легитимността на консервативните аргументи не се разглежда в светлината на страховете на мнозинството в Русия от връщането на режима на Елцин, който, от страна на т.нар. “демократична общност”, е възприеман като пример за добро управление. Макар и същата “демократична общност” да предпочита да остане сляпа за това, че “успешния” елцинов режим изискваше държавен преврат, чийто най-запомнящ се символ остава артилерийния обстрел срещу парламента. Първоначалното насилие, което беше необходимото условие за постигането на “цивилизационен конеснсус” относно масовата приватизация и останалите неолиберални реформи в страната. Именно годините на ранната руска “демократизация” и първоначалното натрупване на капитала консолидираха олигархичната класа. Консервативна революция на 90-те, след реализирането на неолибералната утопия (в кошмар), не може да се разглежда отделно от нуждата от легитимация на новите властови отношения. Тук е и мястото да се припомни и това какво Валтер Бенямин казва за фашизма през 1936 г.:

Нарастващото пролетаризиране на днешните хора и нарастващото формиране на масите са две страни на едно и също явление. Фашизмът се опитва да организира новопоявилите се пролетаризирани маси, без да засяга имуществените отношения, към чието отстраняване те се стремят. Той вижда своето спасение в това да предостави на масите възможност да се изразят (ала не и да постигнат правата си). Масите имат право на промяна в имуществените отношения; фашизмът се стреми да им даде изява, като ги запазва. Фашизмът се домогва последователно до естетизиране на политическия живот.

…втория път като фарс

Пънк молитвата на Pussy Riot се обръщаше към Дева Мария с две молби: от една страна да прогони Путин, но от друга – самата тя да стане феминистка. Второто искане би могло да изглежда доста богохулно (или най-малкото еретично) в очите на множество християни, но защо да не се предположи една още по-еретична мисъл относно случващото се? А именно, че случващото се в Русия не е продиктувано от твърде авторитарната власт, а точно обратното. От една страна, стремежа й да играе на авторитарна, търсейки легитимност (нещо познато и у нас), но да играе тази игра по правилата на западните либерални режими. Т.е. този тип защита на религиозната чувствителност би могла да се разглежда в светлината на най-новите анти-дискриминационни правни иновации и цялостната интеревенцията на (нео)либералната държава в полето на вътрешните усещания, бранеща интимния свят на гражданите от “слово на омразата”, обида, накърняване, а защо не дори и криминализацията на “погрешните” спомени за миналото и др. Тези правни иновации се раждат след разграждането на социалната държава, те подсигуряват необходимото толериране на различията (и съответно на новите неравества), но и представляват възможна бариера пред оспорването на нормалността на социалните позиции в името на защитата на чувствата на засегнатите. В България имаме учебникарски пример за криминализация на “омразата” на база на “социално положение” (с други думи – класа).

Случаят на Олег Мавромати е още по-показателен за този процес. Срещу него бе ползвана част от руския наказателен кодекс (параграф 282), чието приемане е било аргументирано именно като средство за защита на религиозните права и свободи от обида, спомагайки за толерантността и защитата на малцинствените групи. Т.е. носи в себе си белега на либералното законотворчетство, но бива употребено за целите на руската консервативна революция и в защита на религиозните усещания на крайно десните вярващи християни.

Тук има още едно важно заключение. Сливането на църковна и държавна власт е може би най-яркият пример за това как действителните процеси имат малко общо с разпространените (несъзнателно расистки) предпоставки (базирани на кръв и земя) за това, че “Русия = СССР”. Това е така, защото бележи директно възраждането на ценности от времето на царизма. Подобни случаи има много, “параграф 282” често се ползва за преследване и затваряне на художници. Изключително интересен е случаят с голяма изложба през 2005 г., озаглавена “Внимание! Религия”, съдържаща произведения, които са критични за сливането на религиозната, корпоративната и политическата власт. Изложбата скандализира една крайно дясна организация, която организира погром срещу изложбата и вандализират част от произведенията. Всички обвинения срещу нападателите са снети, след намесата на издигнати църковни и политически лица, а организаторите на изложбата са осъдени за “насаждане на религиозна омраза” на база на параграф 282. (виж тук и тук). Сливането на държавна и църковна власт, както и цялостното възраждане на царистки ценности може да се види и в още множество примери, далеч не се разпростират само до апликацията на въпросния параграф. Показателен е примерът за канонизацията на цар Николай II, останал в историята си със самоубийственото си суеверие, организирането на анти-еврейски погроми и Кървавата неделя от 1905, когато монархът нарежда на армията да стреля по мирен масов протест, събитието което бележи началото на края на руската империя.

Историята не се повтаря (само като трагедия и фарс), а “завръщането” към миналото винаги е опосредено от вече случилото се: в този смисъл “възраждането” на религиозните ценности от времето на царизма не може да бъде мислено, например, отвъд пречупването му през социалните страхове, генерирани във времето на (нео)либерализацията от 90-те или без да се види как се мобилизират определени либерални правни механизми (анти-дискриминация, криминализация на словото на омразата и др.) за целите на “връщането” към епохата преди държавния социализъм.

Тук не става въпрос за това, че въпросните теократични употреби на (нео)либералните управленчески иновации са били планирани, а за това, че се явяват като много удобен инструмент за употреба от страна на разрастването на новата дясна вълна в Европа, в рамките на чиято логика толкова лесно функционират. Русия е само пример, такъв е и Унгария, а защо не и България. Може би истинският проблем не е в това, че Путин е авторитарен диктатор, а че режимът му твърде добре е успял да усвои (нео)либералните управленчески технологии, сливайки ги със собствената си марка на православен консерватизъм, за да компенсира дефицитите си.

Автор: Георги Медаров

1“От години се говори, че това е траен проблем на тази страна – нейната интелигенция е невероятно идейна, тя е един от най-мощните генератори на модерна Европа, но точно тази прослойка има изключително малко общо с народа, който представлява.” (тук)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s