Гай Стендинг: Прекариатът – социалдемократическото предизвикателство

За пръв път в историята, доминиращата левица не разполага с прогресивна програма. Изглежда, че е забравила два принципа. Първият е, че всяко прогресивно политическо движение се основава на гнева, нуждите и очакванията на формиращата се основна класа. Понастоящем тази класа е прекариaтът.

Неговото грозно и разрушително лице видяхме по време на палежите в Лондон и бунтовете в Англия през август 2011 г. Той не е съставен от лумпени и това трябва да бъде разбрано. В противен случай тези палежи ще са само началото.

Вторият принцип, като във Великата трансформация на Полани, каквато преживяваме сега, е, че в своя ход напред прогресивната политика трябва да бъде изграждана върху борбата за равенство, върху контрола на най-важните активи на икономиката в полза на оформящата се класа. Понастоящем, в едно отворено общество на услугите, тези активи не са „средствата за производство“, а доста по-специфични. На това ще се върнем по-късно.

На първо място политиците трябва да разберат какво е прекариатът, защо се разраства и какво иска. По-изчерпателен отговор на този въпрос е даден в новата книга Прекариатът – новата опасна класа. По същество прекариaтът е резултат на либерализацията, стояща в основата на глобализацията. Политиците трябва да са нащрек. Това е една нова опасна класа, все още не тази, която Маркс би описал като класа за себе си, но класа, която е в процес на изграждане, разделена на разочаровани и огорчени фракции, обединени от несигурността и страха.

Част от него може да се обърне към десния екстремизъм, и това и прави; друга част може да се насочи към анархистично поведение, на което бяхме свидетели в Лондон, или към политическа апатия; друга част търси зелена социална демокрация, но не може да я намери. Предизвикателството стои в създаването на програма и изказ, които да привлекат мнозинството в съграждащ прогресивен консенсус.

Прекариатът придобива общо съзнание за уязвимост. Той включва не само лишените от трудова сигурност, въпреки че мнозина са на временни трудови договори, работещи при непълна заетост в телефонни центрове за помощ или по споразумения за подизпълнителство. Съставен е от онези, които имат чувството, че животът им е изграден от несвързани звена, в чиито контекст не могат да изградят една желана професионална кариера и да комбинират балансирано форми на работа и труд, забавление и свободно време.

Заради гъвкавия пазар на труда, при който професионалните общности са унищожени, прекариатът не може да изгради своя социална памет, т.е. чувство за принадлежност към общност с достойнство, статус, етика и солидарност. Всичко му се изплъзва. Членовете му осъзнават, че при взаимоотношенията си с другите над тях не е надвиснала сянката на бъдещето, тъй като е малко вероятно да влязат във взаимоотношения със същите хора отново. Прекариаризираното съзнание е съзнание без корени, прескачащо от тема на тема, страдащо от крайно разстройство на вниманието. Прекариатът е и скитник в отношенията си с другите. Тъй като няма професионален живот, по-малко образованата част от тази класа гневно избухва, както при привидно безсмислените бунтове в Англия през август. Той пренебрегва бъдещето, защото долавя, че няма бъдеще за губене.

Прекариатът не се състои само от жертви; голяма част от образованата младеж, която е част от него, съзнателно поставя под съмнение трудовата етика на родителите си. Но, независимо от това, разрастването му е ускорено от неолибералната глобализация, която се довери на огъвкавяването на трудовия пазар, превръщането на всичко в разменна стока, преструктурирането на социалната закрила от универсална към избирателна, подбираща спрямо средства и поведение.

Във Великобритания никое друго правителство не е повлияло толкова за разрастването на прекариата, колкото лейбъристкото правителство за времето 1997-2010 г. Но то далеч не бе единствено. Други европейски правителства поеха по същия път, както например демократите в САЩ. Неотдавна социалдемократическите правителства на Испания и Гърция прокараха гъвкави политики, които предизвикаха недоволството на младежта, която гневно избухна срещу доминиращите политики. Виждаме го в движението den plirono („отказ от плащане“) в Гърция и настроението на indignados (Възмутените) при протестиращите в Испания, както и при демонстрациите около EuroMayDay, които се разпростряха от Милано и Хамбург до Токио и половин дузина други градове.

Въпреки това левицата все още се носи по течението. Не е трудно да се намерят причини за това. Политическите поражения, които изпитваме днес на континента, са резултат от фаустовска сделка, която социалдемократите сключиха през 90-те и в началото на този век. Специфичното естество на сделката варира в отделните държави. В Германия, например, бяха запазени повече корпоративни елементи, отколкото в англосаксонските страни. Иронично, но скандинавските държави, в които социалдемократическите институции  бяха най-здраво установени, бяха и най-бързите. Същността на сделката се състоеше в това, че докато правителствата, в отговор на глобализацията и отворените икономики, следват политики на гъвкавост на пазара на труда, подтиквани от МВФ, ОИСР, Световната банка и мнозина икономисти, то захвърлените в прекариата ще могат да се насладят на кратковременна консуматорска оргия. Фаустовската сделка се състоеше грубо в следното.

Тъй като трудовата гъвкавост излагаше работниците на икономическа несигурност и намаляване на реалните заплати и печалби – имайки предвид, че заплатите в развиващите се пазарни икономики бяха в пъти по-малки от тези в ОИСР и че една система от отворени икономики изисква унифициране – правителствата забавиха спада на приходите на работниците чрез данъчни кредити, трудови субсидии и евтини заеми. Това обаче бе само временно разрешение, при което на облагодетелствуваните бе предоставено кратковременно подпомагане, докато се оформяха гъвкавите пазарни отношения. През това време основите на социалното осигуряване в благосъстоятелните държави ерозираха и се оформи една консервативна система, основана на ограничени помощи за окачествените като заслужаващи бедни, предоставяни след преценката на средствата и поведението и определянето на целеви групи. Бе разрушена основата на социалната солидарност.
Фаустовската сделка вече не може да продължи. Тя приключи с краха от 2008 г. И като резултат, в ситуация, в която бюджетите на строгите икономически мерки се превърнаха в норма, прекариатът се разраства и в своята задълбочаваща се икономическа несигурност става все по-гневен.

Дали в Германия, Великобритания, Скандинавия или Испания, новото поколение егалитаристи и социалдемократи сега трябва да изградят стратегии, привлекателни за прекариата, ако искат да се възродят и да бъдат релевантни на оформящите се масови движения.

Няма много време. Ако не се очертае нова прогресивна стратегия ориентирана към прекариата, то е възможно той да бъде привлечен от популистки сирени и захвърлен срещу скалите на неофашизма. Свидетели сме на растежа на крайната десница в индустриализирания свят. Тя бе предвождана от Силвио Берлускони, който, след като бе преизбран за министър председател на Италия, обяви, че неговата цел е да порази „войската на злото“, визирайки мигрантите сред италианския прекариат.

Постъпвайки така, той ни показа защо прекариaтът е новата опасна класа. Хронично страдащите от несигурност хора лесно могат да захвърлят своя алтруизъм, толерантност и уважение към различието. Ако не им бъдат предложени други алтернативи, те могат да припишат вината за своето тежко състояние на чужденците сред тях.

Неофашизмът се различава от своя предшественик от 30-те по това, че днес един световен елит от абсурдно богати и влиятелни индивиди прокарва идеология насочена към свиване на централното управление, намаляване на данъците върху високите доходи  и установяване на авторитарен контрол върху непокорните, неконформистите, колективните организации и „губещите“ в пазарното общество, включително определените за увредени и младите безработни.

През изтеклите две десетилетия социалдемократите бяха подмамени от обаянието на елита, също както и дясноцентристките партии.  Някои се втурнаха да укротяват елита с надеждата да получат неговата финансова и друга подкрепа, вместо да протегнат ръка на прекариата. Когато елитът опортюнистично обърна енергичната си подкрепа към политическата десница, социалдемократите бяха оставени да се изправят пред разочарования прекариат, който не откри причини да ги подкрепи. Тази трагедия е резултат от отдалечаването от ценностите, които направляват прогресивната политика вече поколения.

Но това е в миналото. Сега единственият начин да бъдат спрени неофашистките течения е изграждането на нова райска политика, която да предложи на прекариaта това, към което той се стреми. Тази програма, както всички предишни прогресивни програми, трябва да е класово базирана, без значение от формата й. Трябва да гледа напред, а не да е атавистична. Трябва да е егалитарна по своята същност и да отговаря на нуждите на оформящата се класа.

Прогресивистите не бива да се осланят на понятия свързани с „притиснатата среда“. В раздробената класова структура, която е резултат от глобализацията, не е ясно какво е средна класа. Фокусирането върху притиснатата среда предполага липсата на „притиснато дъно“. Притиснатата среда напомня на зле употребявана тубичка от паста за зъби. Тя е още един отказ от страна на апатичната левица да се изправи пред структурите на неравенството по начин, който да зачита традициите на поколения прогресивни мислители.

Образът на „притисната средна класа“ освен това може да бъде обърнат срещу социалдемократите, тъй като нищо друго не допринесе толкова за проблемите на хората с ниски доходи, колкото фаустовската сделка, която приеха. По-добре е да бъде сменена парадигмата, отколкото да се търсят окъснели достойнства в модела създаден с помощта на социалдемократите. В този смисъл трябва да разберат, че повече „работни места“ също не е правилният отговор. Хора, извършващи работа много под тяхната компетентност и стремежи, не биха били доброжелателни към левицата, ако тя смята, че работните места са отговор на затрудненията на прекариaта.

През това време призракът на неофашизма се прицелва към пъклената политика.  Виждаме го в Чаената партия (Tea Party) в САЩ, в Английската лига за отбрана (English Defence League), във възраждането на Френския национален фронт, в Истинските финландци, така успешни на общите избори във Финландия, в Шведските демократи и в продажността на Берлускони в Италия.

В отговор, прогресивистите трябва да рискуват, бидейки умерено утопични.  Днешните социалдемократи приличат на някога забележителен футболист, който се е сковал от страх да не сгреши. Трябва да гледат напред и нагоре. Необходимо е преоткриване на триединството равенство, свобода и братство. Райската политика трябва да се изгради върху уважението към принципите на икономическата сигурност и всички форми на труд и свободно време, а не върху суровия лейбъризъм на индустриалното общество.  Прекариатът разбира това и левите трябва да го чуят.

Това ни довежда до втория принцип на прогресивната политика. Той се състои в това, че при всяка Велика трансформация, когато обществото и икономиката се преструктурират, ходът напред се определя от колективната борба за контрол върху ключовите активи на системата за производство. Необходимо е тази борба да има егалитаристка основа, дори ако равенството никога не бъде постигнато. Важна е поетата посока. Ангажиментът да вървиш в тази посока определя прогресизма. Това бе изгубено през последния период, в който социалдемократите бяха на власт.  Те не само не направиха много за намаляването на неравенството, а дори позволиха то да се увеличи под тяхно ръководство.

Кои са ключовите активи, за които ще се води новата борба? Докато във феодално-аграрното общество земята бе основният актив, а „средствата за производство“ бяха активите, за които работническата класа и социалдемократите се бориха през 20-ти век, то ключовите активи при това, което книгата нарича Глобалната трансформация, са пет пъти повече.

Първият е икономическата сигурност сама по себе си. Казано в прав текст, все повече хора от богатите общества нямат никаква сигурност, докато заможните тънат в лукс. Знае се, че несигурността подхранва екстремизма, особено авторитарния. Тя прогонва човешките инстинкти за алтруизъм, толерантност, взаимност и социална солидарност. Липсата на сигурност тласка към консерватизъм. По тази причина хората в несигурно положение търсят познати опори и гласуват атавистично. Имайки това предвид, политическата левица трябва да предложи силна политика на икономическа сигурност, ако иска да привлече прекариaта. Помощите в зависимост от средствата, схемите за полагане на труд от безработни, получаващи социални помощи, както и субсидираните миниработни места трудно са достойни за уважение. Длъжни сме да сме дръзки и да разберем, че в общества с отворен пазар, в които гъвкавият прекариатски труд е ежедневие, голяма част от несигурността е евентуалност („неизвестните неизвестни“), която не може да бъде подсигурена.

Нито социалното осигуряване, нито социалните помощи, в зависимост от средствата, ще стигнат до прекариaта. Социалното осигуряване работи приемливо добре в индустриално общество, в което огромното мнозинство има стабилна постоянна работа и в което вноските в най-общи линии посрещат непредвидените разходи. Бъдещето не е в това. Подпомагането след преценката на средствата никога не е функционирало добре, тъй като винаги се стига до ниски поемни ставки и е относително малко вероятно най-несигурните групи в обществото да получат помощ. Това неизменно води до произволни правила и схеми за полагане на труд от безработни, получаващи социални помощи.

Единственият начин за обезпечаване на достатъчна икономическа сигурност е това да бъде направено ex ante, чрез осигуряването на минимален доход като право на всеки законен жител на държавата. Това е, което велики утописти като Томас Мор, Том Пейн и Бертранд Ръсел защитават и което се подкрепя от видни икономисти и други обществени мислители. Това е, което прекариaтът иска.

Критиците се разкрещяха, че не ни е по джоба, че би довело до застой и бавен икономически растеж.  Много вероятно е скоро да разберем, че не ни е по джоба да го нямаме. Идеята, че всеки човек би трябвало да получава скромно ежемесечно заплащане придобива легитимност. Може би изненадващо, но това става най-бързо в пазарни икономики със средни приходи като Бразилия, където в основните закони е залегнало задължението на правителството да осигурява безусловен минимален доход за всички. Вече над 50 милиона бразилци получават ежемесечен паричен превод по схемата bolsa familia; това число нараства постоянно. Една от малкото, Бразилия е страна, която снижава неравенството през 21-и век, която неколкократно гласува за прогресивни политици и която процъфтява след финансовата криза.

Една прогресивна стратегия за прекариaта трябва да включва по-справедлив контрол върху ключовите активи на обществото на услугите – качествен стандарт на живот, знания и финансов капитал. Не съществува обоснована причина, по чиято сила всички приходи от финансовия капитал да отиват в ръцете на нищожния на брой елит, чийто талант е да прави пари от парите. Единственият начин да бъде намалено неравенството в доходите в отвореното пазарно общество е да се осигури справедливо разпределение на финансовия капитал.

Както е обосновано и в книгата, качественото време е също решаващ актив.  Нуждаем се от политика, която да балансира правото на такова време. Отново повтарям, че не съществува вътрешно присъща причина богатите да могат да разполагат толкова в повече с времето си в сравнение с прекариaта. Прекариатът трябва да отделя много време, за да отговори на бюрократичните изисквания, да си търси една след друга кратковременна несигурна работа и да изучава купища нови трикове, наречени „умения“, които е вероятно да остареят преди да е имал шанса да ги приложи на практика. Няма и причина да съществува общество, в което богатите разполагат със специализирани съвети как да водят доходоносен живот, докато прекариатът няма достъп до такива. Това са форми на неравенство, които са структурни и не произлизат от заслуги или мързел.

Защо заплатеният елит да има достъп до такова количество от качественото пространство, докато прекариатът се изправя пред нарастващото намаляване на  „общото“ и пред очите му изчезват паркове, библиотеки и обществени места? Огромният индустриален град Манчестър извести, че ще затвори почти всички обществени тоалетни. Този тип „обществено спестяване“ е атака срещу прекариата.   Като цяло се нуждаем от прогресивна стратегия за защита на общото.
Защо съществуването на прекариата да се излага на разрушение, докато това на богатите да е защитено? След намаляването на обществените разходи в редица градове в САЩ някои пожарни охрани се ограничават да охраняват само тези, които са осигурени и оставят неосигурените да горят.

Защо да могат озаплатените да получават толкова много по-евтини кредити, в сравнение с онези, които нямат дългосрочни трудови договори? Знаем причините, но също знаем и че тези натрупани неравенства не изчезват със заслуги или трудолюбие. Прекариатът наблюдава с нарастващ гняв. Най-добре ще е политиците да се отзоват, в противен случай ще жънем реколта от раздор и безредици. Можем да направим повече.

На последно място има и трети принцип, който социалдемократите изглежда са забравили. Това е, че при всяка Трансформация прогресивен подем се е постигал чрез нови форми на колективни действия или форми на асоциативна свобода. Става дума за действия, извършвани в публичната сфера. В края на 18-ти и началото на 19-ти век новата класа се обединява в кафенетата в Германия и клубовете в Лондон, докато работническите гилдии изискват професионални свободи. Век по-късно работническата класа се обединява в синдикати и работнически клубове. Днес прекариатът се обединява в интернет-клубове и други подобни места, както и по градските площади.

Социалдемократите от изминалите няколко години изгубиха връзка с масовите движения и се усамотиха във връзки с обществеността. Това ги изложи на опортюнистична корупция, както се доказа от социалистите на Кракси в Италия и от жалките далавери на водещи фигури от британските нови лейбъристи с техните лъжовно декларирани разходи и продажността им на корпоративни интереси. Поуката е, че прогресивните лидери трябва да произлизат от или да имат връзка с оформящата се класа и нейния modus vivendi. Докато не разберат страховете, несигурностите и мечтите на прекариaта, те ще вървят към провал.

Пожарите и бунтовете в английските градове бяха сигнал за събуждане.  Политическата десница ще демонизира бунтарите и ще прибегне до принудителни мерки; средната класа смирено ще го приеме. Никой от нас не може да забрави случилото се. Обуздаването на симптомите на едно разделено общество, в което прекариатът е крайно несигурен, не е никакво решение на проблема.  Лявоцентристките партии трябва да предложат райска политика, ако искаме пъклената политика да бъде избегната.  Можем да се справим по-добре и ще успеем.

Превод от английски: Венета Медарова

Една много важна книга.
–    Ноам Чомски

Тази важна и оригинална книга разкрива политическите опасности, толкова очевидни в съвременна Америка, от неуспеха на търсенето на начини за справянето с несигурностите на прекариaта. Тя също така предлага възможно решение: реконструкция на понятието за работа.
– Ейлиин Епълбаум, Център за икономически и политически изследвания, Вашингтон, САЩ.

Гай Стендинг хапливо разкрива факта, че прекарийността се превръща в нова даденост на световния пазар на труда и предлага важни насоки за всички загрижени за създаването на едно по-справедливо общество.
– Ричард Химан, Институт по икономия Лондон, Великобритания

Това е ясен и ценен анализ на новото композиране на глобализираните пазари на труда, в които се разпространява и структурира прекарийността. Показва ни как само една прогресивна политическа визия, основана на концепцията за основен доход, може да спре тенденцията към регресивни и опасни форми на гражданско общество.
– Андреа Фумагали, Университът в Павия, Италия

Прекариатът е нова класа, включваща растящото число хора изправени пред живот изпълнен с несигурност и имащи работа без минало и бъдеще.  Тяхната липса на принадлежност и идентичност означава неадекватни социални и икономически права. Защо расте тази нова класа, какви политически опасности крие и как да се подходи към тях?
Гaй Стендинг е професор по икономическа сигурност към университета в Баф. По-рано е бил професор по Трудова икономика към университета Монаш, а преди това директор на програмата за социално икономическа сигурност към Международната организация по труда.  Той е съпрезидент на Световната мрежа за базови доходи.  Неговите последни книги са: Работа след глобализацията: създаване на професионално гражданство (2009) и Отвъд пределите на новия патернализъм: базовата сигурност като равенство (2002).

На 18 април 2012г. в Социален център Хаспел ще се състои семинар с Гай Стендинг на тема Прекариатът: Новата опасна класа. Заповядайте!

3 thoughts on “Гай Стендинг: Прекариатът – социалдемократическото предизвикателство

  1. Pingback: Семинар с Гай Стендинг: Прекариатът: новата опасна класа | Нови леви перспективи

  2. “Русо е последовател
    на учението Деизъм. За него човекът не е
    толкова рацинално
    същество, както смята Рене Декарт. Човекът е природно, сетивно,
    емоционално и едва
    тогава разумно
    същество. В
    съчиненията на Русо
    се забелязва носталгия по
    миналото на
    човечеството, по
    първичното природно
    състояние. Според
    него развитието на науките и изкуствата
    са увеличили
    уменията и знанията
    на човека, но не са го
    направили по-
    щастлив. Той смята, че частната собственост е
    причина за
    неравенството и
    нещастията на човека.
    Само равенството в
    собствеността прави обществото
    хармонично и хората
    по-морални. „Човек се
    ражда свободен, а
    навсякъде е в окови.“
    Човек може да има само такива
    задължения, за които
    е сключил обществен договор. С идеята за обществен договор
    Русо отрича феодалните задължения, които
    човек има по
    рождение, смятани за
    „естествени“. За Русо републиката е най- съвършената
    държава. В нея всички
    са равни пред закона. Държавата е основана на равноправен
    договор.” нищо ново под слънцето.. Елита не търпи демокрацията. Лукавост е че десните искат по-малко държава. По-малко държава – е ляво нещо. И “гражданско общество” е ляво нещо. дясно=аристокрация=елит=диктатура на буржоазията

  3. Въвеждането на “Прекариатът” е само нов начин да бъдем прекарани отново от буржоазията! На Гай Стендинг, като на вярно буржоазно куче му е възложено, както си личи от всичко за което говори и пише, да ни отклони от класово-пролетарските проблеми, като водещи в общественото развитие! Да видим как прави това:”Вторият принцип, като във Великата трансформация на Полани, каквато преживяваме сега, е, че в своя ход напред прогресивната политика трябва да бъде изграждана върху борбата за равенство, върху контрола на най-важните активи на икономиката в полза на оформящата се класа. Понастоящем, в едно отворено общество на услугите, тези активи не са „средствата за производство“, а доста по-специфични.” Прогресивна политика той нарича борбата за равенство. Не против капитализма и неговите последици, а за невъзможното при капитализма равенство! Да проповядваш, че “най-важните активи на икономиката” не са средствата за производство означава да отричаш това върху което се крепи самото производство – икономическата база на обществото! Кому е необходимо това? Естествено на тези които не искат да бъде променен начинът на производство чрез национализация на промишлеността, която би отнела и възможността им да паразитствуват! Или лявото на този новоизлюпен идеолог на буржоазията е ляво по буржоазному – като име и фасада, а в действителност е най-подла провокация!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s